Дни на кръв и звездна светлина
- Автор: Тейлор Лэйни
- Серия: Daughter of Smoke and Bone #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК ЕГМОНТ БЪЛГАРИЯ
- ISBN: 978-954-27-1249-7
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дни на кръв и звездна светлина». Краткое содержание книги:
Лично Кару предпочиташе герба на Войнолюбеца: еленови рога с напъпили филизи, символ на непрекъснат растеж; въпреки това и на нея не ѝ беше съвсем чуждо желанието за мъст.
Сега гонфалонът висеше над галерията при входа към вътрешния двор като живо доказателство за новия възход на Вълка. "Дали този възход е и мой", помисли си Кару и в душата ѝ изпърха някаква веселост. Защо пък да не е? "Ние сме заедно в това начинание", ѝ беше казал Тиаго. Какво ли би сторил, ако и тя си направи гонфалон и го провеси до неговия? Какво ли ще има изобразено на него? Наниз от зъби? Чифт клещи? Едва ли. По-скоро менгеме, а девизът ѝ ще бъде "Ох!".
Тя се усмихна на себе си. Забавно е, помисли си, но скоро усмивката ѝ стана печална, защото нямаше с кого да го сподели. Във вътрешния двор войниците продължаваха да се смеят, но тя се криеше в сенките и не беше част от това веселие.
Иксандер вече се движеше с видима лекота и на нея ѝ трябваше малко време, докато осъзнае защо – просто защото не се напъваше толкова. Движенията на тялото му вече бяха станали естествени, без да се налага да обмисля всяко от тях. Почувства прилив на гордост, когато тежкото мечешко тяло плавно се понесе из въздуха. Предизвикателствата на Зири го бяха накарали да забрави своя самоконтрол – каквато е била и неговата цел, досети се Кару – но сега дойде ред Зири да си плати. Иксандер го беше стиснал за врата, преструвайки се, че го души. После го запрати надалече във въздуха. Зири се приземи тичешком, заровил крака в праха на двора. Едва успя да спре, когато разцепените му копита опряха в Болейрос, масивния бик кентавър, който беше негов отряден командир.
Болейрос разтърси глава, раменете му подскачаха от смях. Той прехвърли ръка през раменете на Зири, за да продължат заедно да наблюдават полета на Иксандер.
Нещо заседна в гърлото на Кару. Колко непринудено се държаха един с друг, как лесно идваше смехът им. А навремето тя също беше част от тази войнишка задушевност, споделяше с другарите си казармите и полевите лагери, храната и песните. Спасяваше животи и събираше души, беше една от тях.
Но вече беше направила своя избор в живота и трябваше да продължи да живее с този избор.
Смехът внезапно секна и Кару се изплаши, че войниците са я видели как ги шпионира. Те обаче не гледаха в нейната посока. Миг по-късно в полезрението ѝ се появи Тиаго. Кару се сети, че всъщност беше тръгнала към него, за да настоява да ѝ върнат напречната греда на вратата. Ядът и куражът ѝ обаче се бяха изпарили вече. Не само той беше причината, макар Вълка определено да потискаше смелостта ѝ. Друго я стъписа – неговите придружители.
Оживелите сенки.
Те бяха посвоему красиви, с еднаква гъвкава походка. Тангрис и Башаис си приличаха като две капки вода: сфинксоподобни катраненочерни пантери с фини кости и мека козина, с глави на жени и криле, покрити с тъмната перушина на бухал, съвършено безшумни при полет. Не бяха нито масивни, нито страховити, но Тиаго имаше специално отношение към тях, каквото не показваше към нито един от останалите воини. И нищо чудно. Никой не притежаваше техните умения. Дланите на Кару станаха лепкави от пот. Дали не ги праща на мисия?
Точно така трябваше да е.
Този път нямаше оправдание тъпо да се чуди що за мисия ще е това, нито да се прави, че не разбира. Оживелите сенки бяха легенда, бяха... специални... и тяхната мисия явно също беше специална.
Те се откъснаха от земята и полетяха, оставяйки след себе си плътна тишина. Никой не направи опит да се сбогува, нито да им пожелае късмет. На тях късмет не им трябваше. Той беше особено нужен на ангелите в Ерец, но едва ли щеше да ги споходи. Към когото и да бяха поели оживелите сенки, той вече можеше да се смята за мъртвец.
31.
РАБОШ
Акива можеше да мине и без лагерен огън тази нощ. Огънят му беше дошъл в повече през деня: небето все още не се виждаше от кълбата дим на пожара, който подпалиха, за да прогонят химерите бегълци от укритието на гората. Погледнеше ли нагоре, не можеше да зърне нито една звезда. Но лагерният огън беше неизменна част и център на войнишкия бивак. Всички се събираха около него, за да почистят оръжието си, да се нахранят и да пийнат. Макар да нямаше никакъв апетит, сега той изпитваше ненаситна жажда. Пресушаваше десети литър вода, потънал в мрачни като небето мисли, когато някакъв глас привлече вниманието му.