Кралица на кошмара

Хвърля получените по факс хартии на леглото.

– Но трябва да признаеш, че ако махнем частта за Лох Нес, в останалото има нещо. Референциите към непознато оръжие, скрит кинжал може би, и това, че двете снимки си приличат – в смисъл стига бе. Това са точки, които трябва да свържем.

Орденът на Биодаг Ду. Така значи? Те ли са създали камата? И защо винаги трябва да се наричат Ордена на нещо си?

– А ти колко знаеш всъщност за Гидиън Палмър? – пита Томас.

– Той е приятел на баща ми. А на мен ми е като дядо – казвам и свивам рамене.

Не ми харесва тонът в гласа на Томас. Твърде подозрителен е, а след като видях снимката, аз съм достатъчно подозрителен за двама.

– Виж, дай да не прибързваме със заключенията. Снимката може да е от много неща. Гидиън се занимава с окултното от дете.

– Но това е твоята кама, нали? – пита Томас, поглеждайки пак снимката, за да се увери, че не бърка.

– Не знам. Трудно е да се каже – казвам, въпреки че не е толкова трудно.

– Не мислиш така наистина – казва той, като влиза с взлом в главата ми. – Опитваш се да се разубедиш.

Може би е така. Може би единственото нещо, което предпочитам да не знам, е ролята на Гидиън във всичко това.

– Виж – казвам. – Няма значение. Ще го попитам лично.

Томас вдига поглед.

– Майка ми е навита да плати два билета до Лондон. Идва ли ти се?

– Да се изправим срещу таен орден на древнокелтски жреци, който явно държи да знаеш, че съществува?

Томас се засмива подигравателно. Очите му попадат на кутията цигари, но след секунда просто прокарва грубо ръка по лицето си. Когато виждам пак очите му, те изглеждат уморени, като че ли маската на разсейването се свлича и сякаш му е все тая така или иначе.

– Защо не? – казва той. – Сигурен съм, че ще се оправим с тях.

– Не разбирам защо не искаш да му кажа, че отиваш да го видиш – казва майка ми, докато тъпче още един чифт чорапи в куфара ми.

Вече е натъпкан до пръсване, но тя продължава да слага още. Отне ми десет минути да я убедя да извади торбичките с розмарин, защото кучетата на охраната на летището ще надушат миризмата.

– Искам да е изненада.

Това е истина. Искам да съм с един ход пред него, защото, откакто видях снимката, имам чувството, че той винаги е бил един напред от мен. Бих се доверил на Гидиън с живота си. Винаги е било така, така е било и за баща ми. Той никога не би ме наранил или изложил на опасност. Знам това. Или съм пълен глупак?

– Изненада – казва майка ми по онзи начин, с който майките умеят да имат последната дума, като само повторят това, което си казал.

Тя е разтревожена. Има дълбока бръчка между веждите ѝ, а обядите и вечерите последните няколко дни бяха изумителни. Храни ме с любимите ми ястия, сякаш ги ям за последно. Ръцете ѝ мачкат чорапите ми, сякаш ги душат, и тя въздъхва, преди да затвори куфара и да дръпне ципа.

Полетът ни е след четири часа. Имаме прекачване в Торонто и трябва да кацнем на „Хийтроу“ в десет вечерта лондонско време. Томас постоянно ми пише съобщения през последния час и половина, да ме пита какво да сложи в багажа си, като че ли аз трябва да знам. Не съм бил в Лондон и не съм ходил да видя Гидиън, откакто бях на четири. Всичко, което имам, е един мъглив, накъсан спомен.