Разкритието на древния ръкопис
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #5
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542713739
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Разкритието на древния ръкопис». Краткое содержание книги:
От изумителната разточителност и блясъка на пентхауза на Лорд Господаря до мрачната пустош на земите на Фае, от чувственото легло на любовника си до ужасяващата постеля на Краля, пътят на Мак ще я изправи пред истината за това коя е и ще я накара да направи избор, който може да спаси света, или да го унищожи. В епичната битка между хора и Фае, ловецът се превръща в плячка. А финалът ще ви остави без думи.
Даррок искаше да „говорим“, когато пристигнахме. Но аз знам за какво беше всичко. Той ме изпробваше. Показа ми снимки на Алина. Накара ме да седна, да ги гледам заедно с него и да слушам истории, докато не реших, че ще полудея.
Затварям очи, но лицето на сестра ми е прогорено по клепачите ми. А там, застанали до нея, са мама и татко. Казах, че не ми пука какво е станало с тях в тази реалност, защото ще направя нова, но истината е, че би ми пукало във всяка реалност, аз просто блокирах чувството.
Няма да питам Даррок какво е станало с родителите ми, след като бях изхвърлена в Залата на всички дни, а той не предлага тази информация.
Ако ми беше казал, че са мъртви, не знам какво щях да направя.
Подозирам, че това е поредният му тест. Ще го издържа.
„Това е моето момиче! – насърчава ме татко в ума ми. – Горе брадичката, ти можеш да го направиш! Вярвам в теб, бебче. Бим-бум-бам!“ – казва той и се усмихва. Въпреки че не искаше да съм мажоретка, той ме караше на прослушванията, а когато направих първия си пробив, накара един от клиентите си от „Малки сладкарници“ да ми опече специална торта, оформена като чифт помпони в розово и пурпурно.
Превивам се надве, сякаш съм била ритната в корема, а устата ми се извива в плач. Не издавам звук, защото успявам да го спра в последната секунда.
Даррок е отвън с принцовете. Не смея да издам скръбта си. Не смея да издам звук, който може да чуят.
Татко винаги ме насърчаваше, винаги ми казваше мъдри неща, които рядко слушах и никога не разбирах. Трябваше да отделя време, за да ги разбера. Трябваше да прекарвам повече време концентрирана върху това каква бях отвътре и по-малко на това, каква бях отвън. След дъжд качулка.
Сълзи текат по лицето ми. Когато се обръщам от огледалото, коленете ми поддават и аз се строполявам на пода в банята. Свивам се на топка и дишам тихо.
Задържах я колкото можех. Скръбта се разбива над мен, дави ме. Алина. Баронс. Мама и татко също ли? Не мога да го понеса. Не мога да задържа всичко в себе си.
Тъпча юмрук в устата си, за да спра писъците.
Не мога да позволя някой да чуе. Той би разбрал, че не съм това, което се преструвам. Каквото трябва да бъда, за да поправя моя свят
Седях на дивана с него, гледах сестра ми на всички тези снимки. И всяка от тях ми напомняше как когато ни снимаха като деца, нейната ръка винаги беше около мен, предпазваше ме, защитаваше ме.
Тя беше щастлива на снимките, които Даррок ми показа. Танцуваше. Говореше с приятели. Разглеждаше забележителности. Той беше взел толкова много от албумите ù със снимки от апартамента ù. Беше ни оставил едва няколко. Сякаш нищожните няколко месеца, които беше прекарал с нея, му даваха повече право над притежанията ù, отколкото имах аз, която бях прекарала целия си живот да я обичам!
Не бях в състояние да проследя лицето ù с пръсти пред него, защото щях да издам емоция, слабост. Трябваше да хвърля цялото си внимание върху него. Беше ме наблюдавал през цялото време с тези блестящи бакърени очи, попивайки всяка подробност от моята реакция.
Знаех, че би било смъртоносна грешка (и последната, която правя) да подценя древния, поразителен ум зад тези студени, металически очи.
След както издържах сякаш години мъчения, той най-накрая започна да изглежда уморен, да се прозява и дори да разтрива очи.
Забравям, че тялото му е човешко и че също е подложено на ограничения.
Яденето на Ънсийли не отменя нуждата от сън. Като кофеин или като спийд[6], плътта им те зарежда мощно, но когато се сринеш, се сриваш също толкова мощно. Предполагам, че това е причината никога да не спи повече от една нощ на едно място. Тогава е най-уязвим. Представям си, че сигурно е голяма досада да имаш човешко тяло, което се нуждае от сън, след като си бил Фае и не си се нуждаел от нищо цяла вечност.
Решавам, че тогава ще го убия, докато спи. След като съм получила каквото искам. Ще го събудя и докато още се чувства по човешки объркан, ще се усмихна и ще забия копието си в сърцето му. И ще кажа: „Това е за Алина и за Джерико“.
Юмрукът ми не задържа хлиповете.
Започват да изтичат на тихи стонове. Изгубена съм в болка, части от спомени се разбиват около мен: Алина маха за сбогом от изхода в деня, когато замина за Дъблин; мама и татко, вързани на столове със запушени усти, чакат спасение, което никога не идва; Джерико Баронс лежи мъртъв на земята.
Всеки мускул от тялото ми се свива в спазми и не мога да дишам. Гърдите ми са горещи, стегнати, смазани под огромно тегло.
Боря се да задържа риданията. Ако отворя уста да дишам, те ще излязат, но аз водя безнадеждна битка. Да плача и да дишам? Или да не плача и да се задуша?