Разкритието на древния ръкопис

Не ми е убягнало, че В’лане не използва името ми. Подозирам, че ако го направи, тези от неговата раса ще го смятат за слаб.

– На кого му пука? Той е мъртъв. Няма го. Махнал се е от пътя и на двама ни. Доколкото си спомням, ти също го искаше мъртъв – чудя се наистина ли са изгорили тялото му. Никога няма да попитам.

– И копието го е убило?

Кимвам. Нямам представа дали наистина е така, но е най-лесно да се съглася. Колкото по-малко време мисля за Баронс, толкова по-добре.

Той гледа от мен към принца до мен.

– И след като си убила Баронс, си решила, че врагът е твой приятел?

– Едно момиче има нужда от приятели – отегчена съм. Уморена от преструвки. Имам нужда от сън. Имам нужда да съм сама. – Виж, В’лане, Сийли са безсмъртни и Ънсийли са безсмъртни. Какво ще направите? Ще губите времето на всички и ще се биете едни с други цяла нощ? Доколкото знам, има само едно оръжие тук тази нощ, което убива Фае, и то е в мен.

– Не е.

– Е – поправя го Даррок.

Просто така копието натежава в кобура ми. Хвърлям свиреп поглед към Даррок.

– Крайно време беше! – предполагам, че той най-после е усетил, че нивото на заплаха се е вдигнало достатъчно. Или може би също е отегчен.

Пъхам ръка в якето си и сключвам пръсти около дръжката. Обичам копието си. Ще го задържа в новия свят, който създам, въпреки че ще бъде свят без Фае.

– Не е в теб – казва В’лане.

– Мислех, че не можеш да го видиш или да го чуеш.

– Подушвам смрадта от него.

Копието ми го няма.

Копието ми е там.

Отново го няма.

Поглеждам от В’лане към Даррок. В’лане се взира в посоката на Даррок. Даррок се взира твърдо в Ънсийли принцовете. Те водят тиха битка за мен и оръжието ми и ме вбесява това, че аз нямам никакъв контрол. В един миг В’лане отнема копието ми, в следващия Даррок ми го връща. То трепти в пръстите ми солидно, после го няма, солидно, после го няма.

Поклащам глава. Това може да продължи цяла нощ. Те могат да си играят на глупавите игри. Аз имам по-важни неща за вършене – като например да се наспя така, че да съм достатъчно бърза за лова. Изтощена съм опасно. Вече не се чувствам изтръпнала. Аз съм трошлива, а трошливото може да се спука.

Приготвям се да се обърна и да тръгна далеч от всичко това, когато звук от автоматична стрелба разбива нощта.

Сийли съскат и тези, способни на пресяване, изчезват (включително В’лане), оставяйки приблизително една трета от армията им да стои на улицата. Те се обръщат към нападателите си, оголили зъби. Когато куршумите ги улучват, някои от по-нисшите касти потрепват и се препъват. Други се обръщат към нас и се хвърлят към Ънсийли, за да избягат.

Чувам Джейни и хората му да си крещят един на друг, докато се приближават зад тях. Зървам отблясък от пушка на покрива на една пряка от нас и знам, че идват снайперисти.