Споделен живот
- Автор: Пико Джоди
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ентусиаст
- ISBN: 978-954-8657-87-7
- Переводчик: Мариана Христова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Споделен живот». Краткое содержание книги:
Една житейска драма, която може да сполети всеки. Как ще постъпите, ако сте на мястото на майката, на бащата, на Ана, на Кейт, на адвоката, на съдията?… Джоди Пико, сама изправяла се пред подобна дилема, търси отговори на невъзможни въпроси. Поставя ги и на читателя, изпитва неговите чувства, предизвиква откровеността му, завладява мислите му и създава роман, който разтърсва, но и пречиства човешкото у всеки от нас.
Кого защитава — майка си или себе си?
В ума ми проблесва червена светлина: „Ана е на тринайсет. Живее с майка си. Майка й е отсрещната страна. Как е възможно Ана да живее в една и съща къща със Сара Фицджералд и да не бъде повлияна от нея?“
— Ана, утре ще ти се обадя.
И без да се сбогувам със Сара Фицджералд, излизам от къщата й и се отправям към единственото място на света, където никога не съм искала да отида.
Юридическата кантора на Камбъл Александър изглежда точно така, както съм си я представяла: на върха на висока сграда от черно стъкло, на края на коридор, застлан с персийски килим, зад две тежки махагонови врати, които държат настрана изметта на обществото. Зад масивното административно бюро седи момиче с порцеланово лице и телефонна слушалка, скрита под тежката й грива. Без да й обръщам внимание, се отправям към единствената затворена врата.
— Ей! — извиква момичето. — Не можете да влезете!
— Той ме очаква — уверявам го.
Камбъл изобщо не вдига поглед от това, което пише със страшна бързина.
— Кери — казва той, — виж дали можеш да намериш запис на Джени Джоунс за еднояйчни близнаци, които не знаят, че са…
— Здравей, Камбъл.
Първо престава да пише. После вдига глава.
— Джулия — изправя се като заловен в прегрешение ученик.
Влизам и затварям вратата след себе си.
— Аз съм особеният представител, назначен по случая на Ана Фицджералд.
Куче, което не съм забелязала досега, застава до Камбъл.
— Чух, че си постъпил в юридическо училище.
— Харвард. С пълна стипендия.
— Провидънс наистина е малък… Все очаквах… — гласът му заглъхва и той поклаща глава. — Е, добре, мислех си, че със сигурност ще се срещнем по-рано.
Усмихва ми се и изведнъж се чувствам отново на седемнайсет — годината, в която осъзнах, че любовта не следва правила, годината, в която разбрах, че нищо не си заслужава да го имаш толкова много както нещо недостижимо.
— Не е толкова трудно да избягваш някого, когато искаш — отвръщам хладно. — Точно ти би трябвало добре да го знаеш.
Камбъл
Забележително спокоен съм, наистина, докато директорът на гимназията „Понагансет“ не започва да ми изнася по телефона лекция за политическата коректност.
— За Бога — дави се от възмущение той, — що за послание е това група ученици от коренните жители да нарекат училищната си баскетболна лига „Белите“?
— Предполагам същото, както когато вие сте избрали „Племенните вождове“ за талисман на училището си.
— Ние сме „Племенните вождове на Понагансет“ от хиляда деветстотин и седемдесета година — възразява директорът.
— Да, а те са членове на племето нарангасет, откакто са се родили.
— Пренебрежително е. И политически некоректно.
— За нещастие — изтъквам, — не можете да съдите някого за политическа некоректност, в противен случай щяхте да получите призовки още преди години. Както и да е, Конституцията гарантира най-различни индивидуални права на американците, включително коренните жители на САЩ — правото да се събират и правото на свободна реч, което означава, че „Белите“ ще получат разрешение да се събират дори и ако абсурдната ви заплаха за съдебен процес успее да влезе в съда. И като говорим за това, може да се замислите дали да не предприемете подобна акция срещу човечеството като цяло, защото със сигурност ще пожелаете да пресечете изначалния расизъм, заложен в имената на Белия дом, Белите планини и Белите страници.
На другия край на линията настава мъртвешка тишина.
— В такъв случай да предположа ли, че мога да предам на клиента си, че не възнамерявате да завеждате дело?
След като ми трясва слушалката, натискам бутона на интеркома.
— Кери, обади се на Ърни Фишкилър и му кажи, че няма причина да се притеснява.
Връщам се към камарата документи, струпана на бюрото ми, Съдия въздъхва. Спи дълбоко, сгушен като пухкав килим отляво на бюрото ми. Лапата му потръпва.
— На това му се вика живот — каза ми веднъж тя, докато наблюдавахме как едно кутре гони опашката си. — Искам да се преродя като куче.
Засмях се.
— В крайна сметка ще се преродиш в котка — отвърнах. — Котките не се нуждаят от никого другиго.
— Аз имам нужда от теб — възрази тя.
— Ами… — отвърнах. — Може би ще се преродя в коча трева.