Споделен живот

— Мина много време — отвръщам, докато всъщност ми се иска да я попитам какво е правила през последните петнайсет години. Дали все още пие чай с лед и лимон. Дали е щастлива.

— Косата ти вече не е розова — отбелязвам, защото съм глупак.

— Не е. Проблем ли е?

Свивам рамене.

— Просто… Ами… — къде са думите, когато се нуждаеш от тях? — харесваше ми розова — признавам.

— В съдебната зала не ми придава особен авторитет — признава на свой ред Джулия.

Това ме кара да се усмихна.

— Откога те вълнува какво мислят хората за теб?

Тя не отговаря, но нещо се променя — температурата в стаята или може би стената, която се издига в очите й.

— Може би, вместо да ни връщаш към миналото, да поговорим за Ана — предлага ми дипломатично.

Кимвам, но се чувствам така, сякаш сме седнали на тясната седалка на автобус с непознат помежду ни — непознат, чието съществуване нито тя, нито аз сме готови да признаем, затова си говорим през него и над него и хвърляме погледи един към друг, когато другият не гледа. Как се очаква да мисля за Ана Фицджералд, когато се чудя дали Джулия някога се е събуждала в ръцете на друг мъж и за миг, преди да се е разсънила, си е помислила, че може би съм аз?

Съдия усеща напрежение и застава до мен. Джулия сякаш за пръв път забелязва, че не сме сами в стаята.

— Партньорът ти?

— Само сътрудник — отвръщам, — но е написал „Правен преглед“.

Пръстите й почесват Съдия зад ухото — щастливо копеле е той, — аз се намръщвам и я спирам.

— Куче помощник е. Не трябва да го галят други хора.

Джулия вдига изненадан поглед към мен, но преди да успее да попита, насочвам разговора в друга посока.

— И така, значи Ана.

Съдия притиска нос към дланта ми.

Джулия скръства ръце на гърдите си.

— Отидох да я видя.

— И?

— Тринайсетгодишните силно се влияят от родителите си. А майката на Ана изглежда убедена, че процес няма да има. Останах с впечатлението, че ще се опитва да убеди и Ана в това.

— Мога да се погрижа — казвам.

Тя ме поглежда подозрително.

— Как?

— Ще накарам да изкарат Сара Фицджералд от къщата.

Челюстта й увисва.

— Шегуваш се?

На този етап Съдия вече сериозно ми дърпа дрехите. Когато не отговарям, излайва два пъти.

— Със сигурност не смятам, че клиентката ми е тази, която трябва да се изнесе. Тя не е престъпила нарежданията на съдията. Ще издействам временна ограничителна заповед, която ще попречи на Сара Фицджералд да осъществява какъвто и да било контакт с нея.

— Камбъл, говорим за майка й!

— Тази седмица тя е отсрещната страна и ако оказва влияние върху клиентката ми по какъвто и да било начин, трябва да й наредят да спре да го прави.

— Клиентката ти си има име и възраст, както и свят, който рухва. Последното, от което има нужда, е още нестабилност в живота й. Ти изобщо направи ли си труда да я опознаеш?