По-неживи от всякога

До Мелъди

20 юни, 13:16

Гранит: Пред училището съм. Ела. Искам да ти покажа нещо.

Само за минутка нищо няма да ми стане. Нали?

Облечен както винаги с коженото яке, изтърканите джинси и протритите обувки, Гранит стоеше облегнат на мотора си, сякаш позираше за плакат на филм. Светлите му сиви очи гледаха право към слънцето, но ярката светлина изобщо не му пречеше. И с всичко беше така.

— Скачай — каза той и й подаде каската си.

Мелъди погледна към сградата с цвят на горчица. До четвъртия час оставаха трийсет минути. Сложи си каската. Като чифт силни ръце, които й слагат грим, тя стисна лицето й от двете страни и скри вселената от нея.

— Къде отиваме? — попита тя, когато завиха на север по 1–5. Определено щеше да отнеме повече от минутка…

Когато той не й отвърна, Мелъди се опита да се ядоса. Но слънцето грееше в гърба й, вятърът духаше в лицето й, а коремът на Гранит бе стегнат като жиците на китара. Вярно, и на Джаксън беше стегнат. Но… не толкова. Беше време да се връща на училище. При Джаксън. В реалността. Само трябваше да се наведе още малко напред до заостреното ухо на Гранит и с най-хубавия си сиренски глас да му каже да обърне назад. Вместо това, тя се хвана още по-здраво и се остави на радостта от пътуването.

След около час минаха по мост, който ги отведе в центъра на Портланд. Прелетяха край китайска градина, музикален магазин и куп класни магазини за дрехи, в които Кандис щеше да се влюби. Но Гранит намали едва когато стигнаха до едно оградено място с отломки в оживения участък на Трето Авеню.

— Какво е това място?

— Тук ще строят „Кофи Бийн и Тий Лийф“ — отвърна той и подритна една тухла.

— Това са останките от стария ти дом? — попита Мелъди. Отломките придобиха нов смисъл.

Гранит кимна.

— Това тук беше „Веню“. — Той я поведе край ограничителната лента и двамата стъпиха върху останките от просмуканата от бира сцена. В краката им лежаха купчини от стените и плакатите по тях — като нежелани трохи от бисквити на дъното на торба. Гранит се наведе и й подаде камък с формата на диамант, върху който пишеше ДЖАМ.

— Помня, когато Еди Ведер30 донесе този плакат — каза той. — Тогава още никой не бе чувал за Пърл Джам. Той паркира микробуса си точно пред вратите и наду демото, докато се провеждаше събранието на персонала. Вик, собственикът, нае бандата още същата вечер.

— Наистина ли? — учуди се Мелъди и стисна циментовия диамант, като че ли беше Надеждата.

— Не знам дали защото гледах отвисоко или по друга причина, но тоя Ведер е нисичък мъж — каза Гранит. Той прокара пръст по нацепения дървен бар и вдигна облак прах, който затанцува на слънцето.