Има ли вълк, има и начин

— Как се казваш?

— Мелъди. — Тя замълча, за да може непознатата да се представи, но жената мълчеше. — Аз, хм, приятелка съм на собствениците. По-скоро на сина, Джаксън, и тъй като от известно време не съм го виждала, дойдох да проверя дали е тук. Нали разбирате, исках да се уверя, че е добре.

Жената се усмихна топло, но не отговори.

— А вие, вие знаете ли дали са добре?

Тя поклати глава.

— Аз просто живея тук под наем.

— За колко време?

— От месец за месец.

— Знаете ли къде са? — опита Мелъди.

— Не. — Жената сви рамене. — Знам само, че следващата събота заминават някъде с частен самолет — каза тя. — Мястото звучеше шик.

Сърцето на Мелъди пропадна в петите й. Джаксън наистина ли заминаваше? Ако беше така, защо не намери начин да се сбогува с нея? Първия път гласът й бе успял да убеди госпожа Джей да не тръгват; сега трябваше само да ги намери и отново да склони майката на Джаксън да останат. Но какво да прави, ако силата й отслабваше? Това би обяснило защо онази вечер жената не спря да тича. Освен ако не е била твърде далеч, разбира се. А може би всичко се дължеше на контакта с очи или пък вятърът разпръсваше силата й, или…

В изблик на гняв Мелъди тропна с крак. Не знаеше какво става с нея и не знаеше кого да попита. Не знаеше коя беше майка й! Не знаеше къде е Джаксън! Не знаеше как да си го върне! Нищо не знаеше!

— Добре ли си?

— Не — изненадана от собствената си откровеност, отвърна Мелъди. Непознатата беше единствената нишка, която имаше, и възнамеряваше докрай да я използва. Трябваше само да погледне жената в очите, да говори ясно и да попита:

— Знаете ли къде е Джаксън?

Мелъди зачака примигването. То така и не се появи.

— Не знам. Съжалявам.

— А някога срещали ли сте момче на име Ди Джей?

— Не.

Без примигването бе трудно да се определи дали непознатата казваше истината. Като знаеше, че на лъжците им трябва време да обмислят отговорите си, Мелъди започна да сервира въпросите като високоскоростна пинг-понг машина.

— До къде изпращате чековете за наема?

— До една пощенска кутия тук, в Салем.

— Защо сте наели тяхната къща?

— Все трябва да има къде да живея.

Колкото по-бързо задаваше въпросите, толкова по-бързи отговори даваше жената.

— Къде се запознахте със собственика?

— Не сме се запознавали. Наех къщата чрез агенция за недвижими имоти.

— Защо е толкова тъмно вътре?

— Аз съм… ами, предполагам, може да се каже, че съм „зелена“.

„Точка за мен! РАД е! Като Франки!“

— О, боже, та аз мога да ви помогна. Аз съм същата като вас. Или нещо подобно. Не съм зелена, но имам други атрибути, струва ми се… — Мелъди осъзна, че бръщолеви и се смее истерично. — Извинете. От вълнението е. Вижте, повече няма от какво да се боите. Само ме пуснете вътре и ние ще…