Бягай и не бързай да се връщаш

XIX

На улица Шасл Адамсберг се озова пред порутена частна къща, висока и тясна, кой знае защо оцеляла в самото сърце на Париж и отделена от улицата от занемарена градина, обрасла с неокосена трева, която той прегази с известно удоволствие. Отвори му възрастен господин с иронична усмивка на приятното си лице, който, за разлика от Декамбре, нямате вид да се е отказал от насладите на живота. Държеше дървена лъжица в ръка и му показа откъде да мине.

— Настанете се в трапезарията — каза той.

Адамсберг влезе в голямо помещение с три високи сводести прозореца, мебелирано с дълга дървена маса, която човек с вратовръзка, въоръжен с парцал и восък, търкаше с професионални кръгови движения.

— Люсиен Деверноа — представи се човекът, като остави парцала. — Марк ще е готов след минута.

— Извинявайте за неудобството — каза старият господин, — по това време Люсиен лъска масата с восък. Няма как, такава е заповедта.

Адамсберг седна на една от дървените пейки, въздържайки се от коментар, а старецът се настани срещу него с вид на човек, който възнамерява да си прекара страхотно.

— Е, Адамсберг — започна той с ликуващ глас, — вече не познаваме старите кримки, а? Не поздравяваме? Не се уважаваме?

Адамсберг изумено се вгледа в стареца, опитвайки се да изтръгне от паметта си някой дълбоко заровен образ. Едва ли датираше от вчера, това поне беше сигурно. Като нищо щеше да му отнеме десетина минути, докато изплува. Човекът с парцала, Деверноа, бе забавил движенията си и местеше поглед от единия към другия.

— Виждам, че не сте се променили — усмихна се старият с искрено задоволство. — Което не ви е попречило да се надигнете от табуретката на старши сержант. Трябва да се признае, че извоювахте забележителни победи, Адамсберг. Делото Карерон, делото Сом, разтоварището Валандри, прословутите рицарски трофеи. Без да говорим за последните ви подвизи — случая Нерморд, касапницата в Меркантур и случая Вентьой. Поздравления, господин комисар. Както виждате, следя кариерата ви отблизо.

— Защо? — попита Адамсберг, леко настръхнал.

— Защото се чудех дали ще ви оставят да дишате, или ще ви видят сметката. С вида ви на диворасляк в поддържана ливада, толкова спокоен, толкова безразличен, вие пречехте на всички. Иска ми се да вярвам, че знаете това по-добре и от мен. Реехте се из полицейския завод като билярдна топка по рафтовете на йерархията. Неконтролиран и неконтролируем. Да, чудех се дали ще ви оставят да пораснете. Минали сте между капките и толкова по-добре. Аз нямах вашия късмет. Догониха ме и ме уволниха.

— Арман Вандуслер — прошепна Адамсберг, като видя зад физиономията на стария човек да се очертава енергичното лице на двайсет и три години по-младия комисар — заядлив, егоцентричен и разпасан.

— Познахте.

— В Еро — продължи Адамсберг.