Бягай и не бързай да се връщаш

— Съсредоточете се върху размера на плика. Ако имаме късмет и с този фенер тук, може би ще го видим.

— Да разпитаме ли някого? — попита жената.

— Само наблюдавайте. Ако ви се стори, че може да е нашият човек, проследете го незабелязано. Изпратил съм двама фотографи на стълбището на отсрещната сграда. Те снимат всички, които се доближават до урната.

— Кога ще ни сменят? — попита жената, като се прозя.

— В три сутринта.

Адамсберг влезе във „Викингът“. Декамбре седеше на масата си в дъното заедно с глашатая и още пет души. При появата на комисаря разговорите замряха като дезакордиран оркестър. Явно всички на масата знаеха, че е ченге. Декамбре реши, че е по-добре да го представи.

— Комисар Жан-Батист Адамсберг — каза той. — Господин комисар, да ви представя Лизбет Гластон, певица, Дамас Вигие от „Рол-Райдър“, сестра му Мари-Бел, Кастийон — пенсиониран ковач, и Ева, нашата Мадона. Вече познавате Льогерн. Ще пиете ли един калвадос?

Адамсберг отказа.

— Може ли една дума, Декамбре?

Лизбет безцеремонно хвана комисаря за ръкава, като дори го поразтърси. Адамсберг разпозна тази особена съучастническа фамилиарност — ще речеш, че са търкали едни и същи пейки в управлението, циничната непринуденост, с която обръгналите на полицейски набези проститутки се държат с ченгетата.

— Кажете ми, господин комисар — каза тя, като оглеждаше дрехите му, — да не би да сте под прикритие тази вечер? Това ли ви е нощната маскировка?

— Не, това ми е всекидневното облекло.

— Май не си давате много зор. Разпуснали са ви в полицията.

— По облеклото не изпращат, Лизбет — каза Декамбре.

— Понякога изпращат — възрази Лизбет. — Ама на този човек му е все тая. Не се опитва да те шашне. Така ли е, комисарю?

— Кого да шашне?

— Жените — усмихна се Дамас. — Не е зле все пак да можеш да шашкаш жените.

— Не си много по умствената част, Дамас — каза Лизбет, като се обърна към него и младежът почервеня до корена на косите си. — На жените хич не им трябва да ги шашкат.

— Така ли — намръщи се Дамас. — А какво им трябва, Лизбет?

— Нищо — отвърна Лизбет, удряйки с широката си черна ръка по масата. — Вече нищо не им трябва. Нали, Ева? Нито любов, нито нежност, само една щайгичка зелен фасул. Така че сам прецени.

Ева не каза нищо, а Дамас помрачня и запремята чашата в ръцете си.

— Не си справедлива — каза Мари-Бел с разтреперан глас. — Любовта е нужна на всеки, няма как. Какво друго ни трябва?

— Зелен фасул, нали ти казах.

— Глупости говориш, Лизбет — почти разплакана каза Мари-Бел. — Ти като имаш опит, не значи, че трябва да обезсърчаваш другите.