Пътят между световете
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят между световете». Краткое содержание книги:
— Нима след всичко това можех да скъпя отплатата си?
— Забелязвам, че отбягваш да говориш за ролята на Мендарк — подхвърли Талия. — Не я пропускай, моля те.
— Ти си негова близка помощничка — въздъхна Каран.
— Предпочитам да си откровена.
— От мига, в който срещнах Мендарк, не можех да му се доверя, защото той ме намрази. А сега го презирам.
— Не те мрази. Но ти не играеш по свирката му. Мендарк се стреми да властва, да господства, да бъде прочут с могъществото си.
— Ако бяхме успели — промълви Каран, — щеше да е от онези дела, които увековечават в преданията. Но…
— Въпреки това ще ви възпеят — вметна Талия.
— Нищо чудно. Аакимите например се отнасят по-възторжено към величавия провал, а не към вечно побеждаващите герои. Сигурно затова все още изпитвам уважение към Тенсор, колкото и глупости да извърши. Но за мен всичко приключи. Отивам си у дома, залоствам вратата и загърбвам света. Искам да се грижа за имението си, за градините, да поправям щетите от войната. А най-голямото ми желание…
— Няма да го бъде — завъртя глава Талия. — И ти се нареди сред видните люде. Светът не би допуснал да го загърбиш.
Каран се засмя притеснено.
— Дрън-дрън! Бедна стопанка, която няма пари да си плати данъците. И…
— Величието се познава по делата! Мнозина ти се възхищават, сред тях съм и аз. Твой дълг е да помогнеш и на своята страна, и на всички в Сантенар. Извинявай, искаше да кажеш нещо…
Каран бе притихнала.
— Май няма значение — прошепна тя. — Такъв тревожен хаос, краят му още не се вижда. Не е време за мечти. Но какво ще стане с Готрайм след смъртта ми? Толкова искам да имам дете…
Талия избълва невъздържано:
— Трикръвните са ялови!
Каран застина като статуя и кръвта бавно Се оттече от лицето й, докато накрая наистина заприлича на мраморна маска.
— Ти току-що ми каза, че нямам бъдеще…
Талия би си прехапала езика, ако не беше твърде късно. Каран въздъхна на пресекулки и избърса сълзите.
— Благодаря ти, че ме избави от заблудата — промълви немощно. Чак сега разбра защо Рулке се държеше така, когато сподели с него мечтата си.
Двете с Талия мълчаха дълго, загледани в пламъците. Вятърът напираше и тресеше вратата. Каран я подпря с цепеница, сложи още дърва в огнището и си взе още един меден сладкиш.
— Как е Лиан? — попита с пресилено равен глас.
— Доста добре, като се знае, че…
— Нямаше ли… неприятности, когато се върна… без мен?
— Всички се настроиха зле, когато той излезе от кулата, а ти остана.
Талия стисна устни и не продължи. Каран се надигна, обиколи стаята и неочаквано приклекна пред нея.
— Премълчаваш нещо. Добре ли се отнасяха с него? Значи го е намерил Мендарк?
Талия не скри срама си.
— Когато транксът изскочи от кулата, зарязахме Лиан при стълбата. Още малко и щеше да замръзне до смърт. Оковите пък му разраниха краката…
— Захвърлили сте го окован през онази мразовита нощ, така ли? На всички ли им беше все едно?
— Не си търся оправдания. Объркахме се, когато се появи транксът.
— Кажи ми всичко!
— И лорскът ни нападна. Каран, половината нощ ще мине, докато ти разкажа всичко. Лиан обаче се възстановяваше, когато тръгнах с Шанд.
— Оставила си го на грижите на Игър и Мендарк, най-злите му врагове?!
— Много неща се промениха.
— Не ми се вярва! — студено отсече Каран. — Предупреждавам те, Талия, който и да е навредил на Лиан, става мой враг. Съмне ли, тръгвам, каквото ще да е времето. Ти прави каквото желаеш.
15. Действителност и илюзии
Каран се затвори в себе си, докато преживяваше с чувствителността си, дължаща се на дарбата, всички мъки на Лиан. Скоро Талия се отказа от опитите да подхване разговор. Часове наред вървяха една до друга в неловко мълчание.
И денят беше неприветлив. Слънцето се показа за малко сутринта, после вятърът задуха по планинския склон и започна да ги обстрелва със зрънца суграшица. Дори двете да бяха настроени за приказки, как да се чуват във воя и скрибуцането на разлюлените клони?
Газеха до колене в новия сняг, който скриваше ямички и бабунки, паднали дънери и улеи, в които можеха да си изкълчат глезените. А денят ставаше все по-мрачен. Уж бързаха, а изобщо не напредваха. И всяка посока изглеждаше еднакво невярна. Каран се отърси от унинието.
— Загубихме се.
Облегна се на дръвче, което изтръска белия си товар под яката и. Скоро Талия се спъна в невидим камък и си поряза глезена. Дръпна крачола — на кожата и имаше права резка с няколко капки кръв.