Заливът на въздишките [calibre 2.85.0]

Докато вземаше екипировката си, Аника пристъпи в стаята му.

— Трябва да говоря с теб.

— Разбира се. – Но когато тя влезе и затвори вратата след себе си, той преустанови заниманията си. – Сериозно ли е?

— Важно е. В рисунката на Саша ти си ранен.

— Всички получаваме рани в това търсене, Ани. Дойл също изглеждаше пострадал, така че…

— Той не може да умре.

— И аз няма да умра. – Виждайки тревогата в очите й, той пристъпи към нея, хвана я за ръцете. – Ще измъкна всички ни.

— Трудно ще ти е да пътуваш с толкова много хора. Моля те, не ме лъжи, за да ме успокояваш. Няма да ме успокоиш с лъжи.

— Не е толкова трудно. По-скоро рисковано. Но успях да ни докарам тук, нали?

— И ще бъде още по-рисковано… ако те ранят?

— Аника, няма смисъл да се тревожиш за това. – Той плъзна ръце по нейните, улови я за раменете. – Ще измък­на всички ни живи и здрави. Повярвай ми.

— Вярвам ти. Вярвам ти с цялото си същество. Но те ще те ранят. Теб и Дойл. Той не може да умре, но изпитва болка. Аз не съм ранена в рисунката, а и съм от морето.

— Хубаво.

— Мога да избягам от мъжете, от акулите. Мога… да имотвлекавниманието, докато ти се измъкнеш с другите, а после…

— Забрави! – Той неволно стисна раменете й, давайки израз на неодобрението си.

— По-добре ме чуй! – Сега нейният глас прозвуча остро. – Ако стане прекалено рисковано, можеш да се довериш намен. Аз мога да се измъкна без твоя помощ. Ти вземаш другите, оставяш ме да…

— Няма да те оставя! Никога няма да те оставя! Не! – отсече той, преди тя да успее да продължи. – Ако си мис­лиш, че ще го направя, че дори ще го обсъждам, не ме познаваш.

— Не разбираш ли, че аз мога да стигна до лодката по моя си начин, дори преди ти да го направиш?

— Няма значение! Няма да те оставя, нито днес, нито утре, нито когато тази проклета рисунка стане реалност! – Тъй като забеляза нещо в очите й – от нея нямаше да излезе добър играч на покер, – Сойер пусна раменете й, за да обгърне лицето й. – И не си мисли, че можеш да се отдалечиш толкова, че да не мога да установя контакт с теб. И това няма да стане, само ще ме затрудниш.

— Не искам да те затруднявам. Искам да си в безопас­ност.

— Ще бъда, ти също. – Той лекичко изви главата й назад, докосна с устни нейните. Нежно, успокоително. Отначало.

После тя се уви около него, обгърна го и той се изгуби в топлината и желанието й. Притисна я към стената, поз­волявайки си да се отдаде на копнежа си, позволявайки си да се наслади на онова, което му даваше тя, да се наслади на онова, което усещаше в кръвта си, в костите си.

Двамата едва чуха трите силни удара по вратата.

— Сойер! Свали ръцете си от момичето! – нареди Дойл. – Тръгваме!

— Трябва да вървим. – Неохотно, почти изпитвайки болка, Сойер свали ръцете си от момичето.

— Защо не правиш секс с мен?

— Какво? – Сойер отстъпи крачка назад, сякаш някой бе метнал граната в стаята. – Какво?

— Твоето нещо за секс се втвърдява, но ти не молиш за секс. Не знам дали ми е разрешено аз да го правя вместо теб. Не знам какви са правилата.