Заливът на въздишките [calibre 2.85.0]

— Заливът на въздишките. – Очите на Саша потъмняха. – Изгубен, между каквото е сега, каквото е бил и каквото ще бъде. Обитават го безкрайна красота и разкаяние. Дос­тойни ли сте да ги доближите? Най-искрените от сърцата, най-чистите от душите? Въздишки за допуснатите. Въз­дишки за отблъснатите. Вечна надежда, желание за избав­ление. А песента идва от звездата, за да ви води.

Саша също въздъхна.

— Те ни чакат да ги намерим.

— Кои? – попита остро Дойл. – Къде?

— Не знам. Но чувствам, че… нещо чака, надява се. Не знам отговорите, съжалявам.

— Нито пък аз – каза Райли. – Търсех информация за Залива на въздишките, но още нищо не съм намерила. Ще продължа да търся, ще опитам различни ъгли. Паралелен свят? Преместване във времето това ще е работа за Сойер. Аз ще опитам някои други източници.

— И аз – обади се Бран. – Може би някой в моето семейс­тво знае нещо или познава човек, който знае. Междувре­менно ще търсим и елиминираме.

— По-добре да спретнем закуска и да слизаме при лод­ката. – Райли направи пауза и извади телефона си, когато той избръмча. – Момент. Това е човекът, когото попитах за Малмон.

— Райли е – каза, докато се отдалечаваше.

— Аз ще ти помогна със закуската, Райли е заета – пред­ложи Аника.

Загледана в Райли, Саша кимна.

— Хайде да се залавяме. – Двете поеха към къщата.

Когато Райли дойде за кафето, Саша изсипваше послед­ната пържена филийка върху платото до купчина бекон.

— Какво откри?

— Сега ще ви кажа всичко. Благодаря ти, че ме смени, Ани.

— Няма проблем. Обичам да подреждам купата с пло­довете.

— Изглежда добре, ухае хубаво. Ще ви разказвам, дока­то се храним.

Без да губи повече време, тя веднага напълни чинията си с храна, както и главите им с информация.

— Малмон още е в Лондон, но е наел вила тук – шикозна вила, която гледа към Марина Гранде. Дели Деи.

— Вилата на боговете – преведе Дойл.

— Странно нещо е съдбата… Наел я е за месец – удвоил е исканата цена, за да няма конкуренция. Ще се настани след три дни. Говори се, че е вербувал Джон Трейк.

— Не съм чувал това име – намръщи се Сойер.

— Аз съм. Бивш полковник от американските специал­ни части. Безславно освободен преди седем години, поне­же прекалил. Изглежда, много му харесва да убива и не му пука кой може да пострада – собствените му хора, невъо­ръжени цивилни или деца. Взел е със себе си Ели Ядин.

— Това име съм го чувал. Ядин участваше в преследва­нето ми в Мароко. Мосад, но вече мисля, че не – каза Сойер.

— Прав си. Станал е твърде жесток и луд за тях, а тряб­ва да си доста жесток и луд, за да шокираш Мосад. Той е наемен убиец, но се е специализирал в мъчения. И още едно име. Франц Бергер. Ловец, следотърсач, снайперист – както на четириноги, така и на двукраки бозайници.

— Доколко може да се разчита на източника ти? – по­пита Дойл.

— Напълно. Жената работи за Интерпол, а повярвай ми, Интерпол държи под око Малмон и останалите. И те като нас се интересуват какво е намислил.