Тайна с цвят на праскова
- Автор: Аллен Сара Эдисон
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Тайна с цвят на праскова». Краткое содержание книги:
— Бабо Осгуд? — долетя от прага гласът на внучката й.
— Какво правиш тук, Пакстън? Размина се с брат си — дървесното момче. Най-сетне дойде да ме посети. Донесе ми шоколад. Какво ми носиш ти?
— Уила Джаксън — каза Пакстън и влезе в стаята. До Пакстън отекваха други стъпки, до силуета й се мержелееше друг силует.
— Здравейте, госпожо Осгуд — поздрави Уила.
Уила беше палаво дете. Не злобно. Нито лукаво. Но въпреки това палаво. Агата бе го забелязала. И Джорджи го виждаше, но както и с Хам, вярваше, че ще успее да потуши необузданите пориви, напомнящи й за Тъкър Девлин, и да създаде възможно най-скромно и нормално семейство. Упорството й невинаги работеше в нейна полза. Всъщност Агата смяташе, че на Хам му е отредено велико бъдеще, стига майка му да не му вменява такова чувство за малоценност. Джорджи обаче се стараеше да уравновесява буйната магическа природа, опасявайки се Хам и Уила да не са я наследили от Тъкър. Бяха я наследили, разбира се. Но това не значеше, че ще злоупотребят с нея. Защо Агата не го беше казала на Джорджи?
— Щом и двете сте тук, всичко е ясно — каза тя сега. — Искате да узнаете какво се е случило.
— Уила открила нещо, наречено „Новини за уолсъвуотърското общество“. Сглобихме само част от картината.
— Вестникът на Джоуджоу Макпийт! — засмя се Агата, припомнила си какво огромно значение придаваха по онова време на рубриката. — Бях го забравила. Джоуджоу беше най-любопитната жена на света.
— Госпожо Осгуд, Тъкър Девлин ли беше баща на татко? — попита Уила.
Въпросът я порази на мястото, където някога беше сърцето й.
— Досетихте се, а?
— Какво се случи? — попита Пакстън и седна до Агата. Уила пристъпи от, крак на крак до прага на стаята. — Наистина ли го уби?
— Да — отвърна Агата.
В замяна на хилядите неща, които не можеше да даде на Джорджи, щеше да й даде поне това.
— Защо?
— Защото всички жени са свързани. Прилича на паяжина. Завибрира ли единият край на паяжината, зададат ли се неприятности, всички го усещаме. Ала най-често сме твърде уплашени, твърде себични или несигурни да помогнем. Не си ли помагаме обаче, кой ще ни подаде ръка?
— Значи си го убила заради Джорджи? — попита Пакстън, а тонът я издаде, че е подозирала други причини — не толкова благородни.
— Навремето с Джорджи бяхме близки като сиамски близнаци. Не мислех, че нещо би могло да промени това. Докато не се появи Тъкър Девлин. Трябва да разберете какви времена бяха. Преживявахме Голямата депресия, а на всичкото отгоре новият национален парк сложи край на дърводобива. Онези от нас, успели да запазят парите си, се опитваха да помогнат на обеднелите. Когато пристигна той, все едно отново оживяхме. Дните станаха по-светли, храната — по-вкусна. Той обещаваше на всеки да получи най-лелеяното. И ние му вярвахме. Целият град му повярва. Станахме му заложници. И отрано разбрахме, че не бива да му се изпречваме на пътя. Един старец, казваше се Ърл Йънгстън, се опитваше да ни отвори очите, че Тъкър е мошеник. Един ден му се опълчи открито и през нощта брадата му порасна четирийсет стъпки и го оплете в леглото. След това Ърл не обелваше нито дума и се бръснеше по шест пъти дневно. Не след дълго всички мъже и жени в града се допитваха до Тъкър, а всички момичета бяха влюбени в него. Той се погрижи за това. Защото знаеше, че най-добрият начин да се домогне до желаното е да прекърши онова, което ни вдъхва сила. Приятелството ни вдъхваше сила. И той ни раздели. Затова ревнувахме толкова, когато Тъкър се нанесе в Блу Ридж Мадам с грандиозните си планове да спаси града, превръщайки Джаксън Хил в овощна градина. Не стига, че Джорджи беше най-красивата сред нас, а сега той живееше в дома й.
Агата извърна глава. Чу количката с вечерята да приближава по коридора. Само този миг предвкусваше с нетърпение. Стомахът й се присви в очакване.
— Бабо? — обади се Пакстън.
Къде се намираше?
— О, да… Е, Джорджи се опита да ни отвори очите. Разказа ни, че Тъкър спи на тавана и често крачи неспокойно горе. Обясни ни как трескавата му природа заразява цялата къща. Мишките бягали, но птиците все се опитвали да влязат вътре. Често ни повтаряше: „Той е подъл. Не ме оставя на мира“. Но ние я намразвахме още повече, защото го искахме за себе си. След няколко месеца Джорджи започна да ни отбягва. Вече не посещаваше празненствата. Помислихме си, че ни смята за недостойни за нея. Ала всъщност е изпитвала страх и срам и когато ние й обърнахме гръб, е останала сам-сама.