Тайна с цвят на праскова

Две жени стояха до работния плот от неръждаема стомана, осеян с цветя, сякаш ярки конфети се бяха разпилели безразборно по него. Жените изглеждаха удивително спокойни и неподвижни като снежна пелена. Пакстън пристъпи неловко към тях.

Богатите дами не отлепят уши от земята, вслушани в тропота на новото, на нещо, което да ги направи по-щастливи, по-млади, по-самоуверени. Разчуе ли се за дерматолог с чудодеен крем, графикът му се запълва за месеци напред. Обявят ли някой треньор за най-добрия, всички се струпват във фитнес клуба му. Същото важеше и за Клеър Уейвърли — красива, загадъчна кулинарка, способна според мълвата да предизвика ревност у съперничките ти, да подобри любовния ти живот, да освежи сетивата ти. И всичко това благодарение на храната, която приготвя. Специалитетът й бяха ядивните цветя. Щом плъзна слух, че предлага нещо различно от другите, всички й налетяха като мухи на мед. Ала беше изключително трудно да се домогнеш до нея.

— Клеър Уейвърли?

— Да? — извърна се едната жена към Пакстън.

Малко над четирийсет, с красива прическа и сдържано, будно лице.

— Казвам се Пакстън Осгуд.

— Привет! — каза Клеър и прегърна през рамо младата жена до себе си. — Това е племенничката ми Бей.

— Приятно ми е — поздрави Пакстън.

Бей се усмихна. Семейната прилика определено личеше. В тъмните коси, в изваяните черти. Очите на Клеър обаче бяха остри и тъмни, а тези на Бей — светлосини. Изглеждаше на около петнайсет — слабовата, стеснителна и неизразимо обаятелна. Плетени гривнички покриваха ръката й чак до лакътя, а на тениската й пишеше: „Ако ме попитате, ще ви кажа“. От задния джоб на джинсите й стърчеше овехтяло издание с меки корици на „Ромео и Жулиета“.

— Съжалявам, че ви безпокоя — извини се Пакстън.

— Не ни безпокоите. Свършихме си работата. Десертът е готов — посочи Клеър големите подноси с купички, очакващи да ги сервират на гостите.

— Лимонов крем с лешников крокант, теменуга, лавандула и върбинка.

— Звучи чудесно.

— Бей, отнеси, ако обичаш, тази кутия в колата. Щом момичето излезе, Клеър каза:

— Имате въпрос.

Пакстън разбра, че не й се случва за пръв път. Свикнала е влюбени да искат нещо от нея — лек, отвара, надежда. Четеше се в очите й. Беше го виждала и преди. Копнежът. Отчаянието. Знаеше какво ще я помоли Пакстън, преди да е чула и дума.

Пакстън се озърна да провери, че са сами.

— Наистина ли съумяваш да накараш хората да се почувстват другояче благодарение на храната и напитките, които им поднасяш?

— Мога да променям настроението им. Не мога да променям хората. Не съществува такава магия. Кого искаш да промениш?