Тайна с цвят на праскова
- Автор: Аллен Сара Эдисон
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Тайна с цвят на праскова». Краткое содержание книги:
Е, освен това беше по-добре облечен и не си слагаше очна линия.
Баща му беше алкохолик и навремето Себастиан гледаше да не се навърта край него. Седеше в магистралния ресторант — същия, където пралеля му го водеше като малък, единственото място, което можеше да си позволи — отпиваше бавно от чашата с кафе и четеше книги от библиотеката, докато очите му започнеха да се затварят. Накрая поемаше към вкъщи и спеше на канапето на верандата, за да не вижда баща си и да не чува ругатните му. Баща му често го наричаше „педал“, особено когато се напиеше. После Себастиан отиваше на училище и чуваше същото.
— Здрасти, скъпи — каза Лоис и поспря до масата му. — Реших, че ти се похапва пай.
Себастиан й се усмихна. Откакто се помнеше, Лоис работеше като сервитьорка тук. Беше жилеста възрастна жена с ярко червило и нескопосана руса перука. С още една нейна връстничка бяха единствените сервитьорки в ресторанта, облечени в сини полиестерни рокли и бели престилки с волани. Клиентите бяха малко и повечето бяха прехвърлили седемдесетте. Не му обръщаха никакво внимание. Никой не го безпокоеше тук и точно затова възприемаше мястото като райско убежище. Мислеше, че вече го е надраснал, но се оказа, че греши.
— Не съм гладен, Лоис. Но благодаря.
— Изяж го — каза тя и плъзна чинията към него. — Още си кльощав. Не можеш да го скриеш с модерните си костюми.
Тя се отдалечи, проскърцвайки с ортопедичните си чехли по пропукания линолеум. За Лоис паят значеше привързаност. И Себастиан оценяваше жеста й. Когато преди няколко месеца се отби за пръв път тук, с нея възстановиха бързо старата рутина. Тя все още се опитваше да го храни. Той все така отказваше. Тя все така го оставяше да се заседява, докогато иска. Само дето сега той успяваше да й остави по-голям бакшиш.
Побутна пая настрани и погледна към телефона до чашата с кафе.
Взе го и изслуша отново съобщението на Пакстън: „Здравей, Себастиан. Аз съм. Не съм те виждала от няколко дни… — Мълчание. Пакстън говореше по мобилния телефон, сигурно от колата. Долавяше се тихото бучене на автомобилни двигатели. Тя шофираше, както правеше всичко, останало — уверено и целеустремено, жонглирайки пътьом с по няколко задачи. — Исках само да се извиня. За всичко. За петък вечер. Че не ти се обадих, когато се напих и имах нужда от помощ. Ще те разбера, ако решиш да пропуснеш обяда в събота. Знам, че не обичаш класическа музика и щеше да дойдеш само заради мен. Просто… обади ми се да ми кажеш, че си добре. Чао“.
Себастиан остави телефона обратно до чашата с кафе.
Пакстън Осгуд беше последното нещо, което очакваше да му се случи, когато се завърна в Уолс ъв Уотър. Изискваше се много смелост, но възприе като поличба вестта за пенсионирането на доктор Костов. От самото начало си проправи път в кръгове, които преди го бяха отхвърляли. Онези, които го помнеха, навярно все още му хвърляха странни погледи, но го приеха учудващо лесно. По-лесно, отколкото предполагаше. Никой не каза, че мястото му не е тук, а той искаше тъкмо това. Нищо не оправда очакванията му. Беше подготвен да се изправи срещу миналото, въоръжен с горчивина и надменност, ала откри, че няма с кого да води битка. Оставаха само спомените му на объркано и отритнато момче, твърде кльощаво и твърде красиво, за да спечели обичта на баща си; момче, което вместо разбиране срещаше подигравки в училище. Не, никакви битки. Само призраци.
И Пакстън.
Отдавна потискаше сексуалността си. Тя само му пречеше; спъваше го дисонансът между истинската му същност и начина, по който го възприемат. И не мислеше, че ще се сблъска отново с проблема, когато срещна Пакстън. Сближиха се бързо и тя му стана верен приятел, което само по себе си не беше кой знае колко странно. Жените често се домогваха до приятелството му, сякаш е трофей. Удивяваше го обаче колко искрена е Пакстън и колко ужасно благодарна. Посрещна го, сякаш е скитала из пустинята, а той е оазис. И честно казано, му беше приятно да й бъде довереник. Тя беше златното момиче на града, имаше всичко, а беше избрала да се довери на него. Ала колкото повече се опознаваха, толкова по-откровено изразяваше чувствата си и постепенно той започна да осъзнава, че Пакстън изпитва повече от приятелство. Собствените му чувства също го объркваха, ала те и без това винаги го объркваха. Не знаеше как да приеме случващото се помежду им и понеже тя отбягваше темата, той реши, че е временно явление, и двамата продължаваха постарому.