Тайна с цвят на праскова

— Пралеля ми разказваше за него — каза той, преметна сакото си върху лакътя и си взе чашата. — За Тъкър Девлин. Омагьосал целия град. Помниш ли онази картина в спалнята ми, която наследих от нея — картината с птицата, кацнала върху купа с малини? — попита той Пакстън и събеседничките им се спогледаха дискретно. Вече всички знаеха, че е била в спалнята му. Пакстън се запита дали го е споменал преднамерено. — Разказа ми как Тъкър Девлин веднъж й дошъл на гости — ухажвал момичетата, за да ги държи подвластни на чара си. Описа ми как докато разговаряли, протегнал ръка, бръкнал в картината и извадил шепа малини. Изял ги пред очите й. Ръката му кървяла, сякаш птицата го е клъвнала. Не съм чувал по-странна история. Пралеля ми не беше с развинтено въображение. Но и досега, щом погледна картината, се питам дали човката е поаленяла от кръв или от малинов сироп.

— Чакай малко! И моята баба разказваше за магьосник — прекъсна го Онър. — Търговец, пристигнал тук, когато била девойка. Казваше, че крадял сърца. Всеки път повтаряше: „Ако някой мъж те докосне и изгори кожата ти като с нажежено желязо, значи е дяволът. Плюй си на петите“.

Това отприщи цял водопад от полузабравени истории, които бабите бяха разказвали на внучките си за магьосника, главно за да ги предупредят. Баба Осгуд явно не преувеличаваше колко магнетична личност е бил Тъкър Девлин. И досега го споменаваха със страхопочитание, макар да се бе превърнал по-скоро в легендарен герой.

Той продължаваше да живее в историите, изплували от небитието, както скелетът му беше изскочил на бял свят. Човек като него обаче не заслужаваше да си го спомнят. Защо не си бе останал погребан? Нищо добро нямаше да излезе от това.

Удивени възклицания се надигнаха сред множеството и Пакстън се озърна. Черно-жълта птица бе влетяла под сенника и кръжеше над хората, които снишаваха глави. Няколко минути птицата се щураше в кръг и се блъскаше в сенника, докато най-сетне отлетя на свобода.

И когато изчезна, всички бяха забравили за какво са говорили.

Най-после Мойра покани гостите си да седнат. Произнесе кратко слово в своя чест и едва не пропусна да представи групата, която клубът бе спонсорирал тази година — квартет украински цигулари. Сервираха обяда — красива храна, украсена с ядивни рози, ухаеща на лавандула, мента и съблазън. Хората притваряха очи при всяка хапка и из въздуха се понесе сладко и прохладно ухание. Квартетът засвири пленителна музика, странна и екзотична. Атмосферата натежа от копнеж и всички го доловиха. Потънаха в мисли по отшумели страсти и пропуснати възможности. За разлика от повечето подобни приеми, сега никой не искаше да си тръгва. Обядът се проточи часове наред. Квартетът изсвири два пъти репертоара си. Когато разчистиха масите за десерта, музикантите обявиха, че трябва да потеглят за следващия концерт от турнето. Всички се запротягаха, сякаш след дълбок сън. Мойра, застанала права отстрани, изглеждаше много самодоволна.