Тайна с цвят на праскова
- Автор: Аллен Сара Эдисон
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Тайна с цвят на праскова». Краткое содержание книги:
Разбира се. Джорджи Джаксън не би наранила и муха. И Уила се бе заела да го докаже. Колкото до баба Осгуд обаче, Пакстън не бе сигурна на какво е способна. И тази мисъл я плашеше.
— Не намерих много — сви рамене Уила.
— Какво откри?
— Не се стремя да улича Агата, ако те глождят подозрения. Искам просто да разбера какво се е случило. Животът на баба се е променил из основи след тази година. И започвам да мисля, че Тъкър Девлин има пръст в това.
Тя отиде до холната масичка и запрехвърля купчина листове. Подаде на Пакстън разпечатката от стария вестник и обясни:
— Открих го в библиотеката.
Почука с показалец по зърниста черно-бяла снимка на мъж в костюм, застанал между две влюбени момичета. Роклите им напомняха стила на 30-те или 40-те.
— Това е Тъкър Девлин. На тази снимка е с Джорджи и с Агата.
Стъписана, Пакстън се приведе към снимката. Разпозна, разбира се, острите скули на баба си и големите й тъмни очи. Агата изглеждаше толкова щастлива. Пакстън не помнеше някога да я е виждала щастлива. Какво се бе случило? Къде беше изчезнало това момиче?
— Нещо ме притеснява — обади се Уила. — Дали е случайност, че са основали Дамския клуб точно по времето, когато е бил убит?
— Съвпадение е, естествено — отвърна припряно Пакстън. — Как е възможно да съществува връзка?
— Не знам. Знам само, че според вестника бабите ни са били верни приятелки. После пристигнал Тъкър Девлин и ненадейно те се превърнали в съпернички за вниманието му. Той изчезнал през август и те отново се сближили и създали клуба.
Пакстън потърка чело. Защо звучеше толкова логично?
— Моля те, не давай гласност на тази теория. И без това едва удържам юздите на клуба.
— Исках просто да го обмислим. Не смятам да казвам на никого — успокои я Уила. — Ще пийнеш ли нещо?
— Да. Благодаря.
Уила излезе от стаята и Пакстън седна на канапето, стараейки се да не си припомня колко зле се чувстваше последния път, когато се бе озовала тук. Върна разпечатките от вестника върху масичката и забеляза фотоалбум, върху който лежеше снимка. Взе я и я разгледа. Изглеждаше толкова обаятелен. Беше от онези мъже, способни да сринат цели цивилизации само с една усмивка. Защо ще го убива баба й?
Уила се върна с две бутилки ябълков сок и й подаде едната.
— Тъкър Девлин наистина е бил красив — каза Пакстън. — Разбирам защо бабите ни са се влюбили в него.
Уила я погледна объркано.
— Не е Тъкър Девлин. Това е стара снимка на татко. Открих я в албума. Питах се дали да я върна обратно или не.
Пакстън се взря отново в снимката.
— Какво?!
— Това е снимка на татко.
— Нима? Прилича досущ на Тъкър Девлин.
Уила остави бутилката и взе снимката от Пакстън. Погледна я, после вдигна разпечатката. Сравни двете. Приседна тежко до Пакстън. По лицето й се четеше разбиране.
— Божичко, толкова силно се опитвах да не повярвам.
След няколко секунди прозрението осени и Пакстън. Джорджи Джаксън е била бременна, когато семейството й изгубило Блу Ридж Мадам — всички го знаеха. Ала никой не знаеше кой е бащата. Досега.
Това беше. Всичко се бе обърнало наопаки. Вече не ставаше дума само за историята на Пакстън — историята, която обичаше и закриляше, която я даряваше с чувство за принадлежност. Тази история принадлежеше и на Уила. И някак си двете бяха свързани. Нямаше как да пренебрегнат откритието, че Тъкър Девлин навярно е дядо на Уила. Уила трябваше да узнае какво се е случило със семейството й, независимо че това би могло да промени възгледите на Пакстън за нейното.
— Мисля, че се налага да поговорим с баба Осгуд — каза Пакстън.
По залез-слънце същата вечер Агата седеше на канапето в стаята си. Не виждаше, ала чувстваше как топлината се придвижва по лицето й милиметър по милиметър. Във въздуха се носеше едва доловим аромат на праскови, но той не я плашеше. Радваше се само, че сега Джорджи е неспособна да го усети.
Днес не пожела да вечеря в трапезарията и нареди да й сервират в стаята. Обичаше да се храни сама. Единственото, последното й удоволствие. И без това не изгаряше от желание да общува с хората тук. Беше твърде стара тепърва да завързва приятелства. Вече никой не я разбираше.
Не беше потисната. Никога не изпадаше в депресия. Беше прекалено хладнокръвна. Не харесваше, разбира се, настоящото си положение и особено откакто научи за реставрирането на Блу Ридж Мадам и за излязлото на бял свят тяло на Тъкър Девлин, все по-често и по-често се оттегляше в миналото.