Тайна с цвят на праскова

— Ако се върнеш, няма да се налага да вечеряш с мама и татко всеки ден. Аз живея с тях. Ти ще се установиш другаде.

— Знам.

— Кога се връщаш за постоянно? — попита тя. — Работата ти не изисква да живееш в Ню Йорк. Защо не се пренесеш тук?

— Не знам дали съм готов.

— Готов за какво? Да си близо до семейството си? Господи, защо не мога да съм като теб?

Нямаше представа защо се заяжда с него. Той не го заслужаваше. Не заради него се чувстваше разтревожена.

— Тук съм, нали? Помоли ме и дойдох.

— За един месец.

Гърдите му се надигнаха, когато пое глътка успокоителен въздух.

— Изморен съм, Пакс. Не искам да споря с теб.

Брат й открай време не спеше добре. Поне в това отношение си приличаха.

— И аз. Съжалявам.

Няколко минути щурците запълваха настъпилата тишина. Облаците се търкаляха по небето и заглушаваха светлината, закривайки лунния лик като могъщи вълни. Пакстън усещаше как небето отразява чувствата й. Светли приливи на щастие. Тъмни периоди на униние.

— Искаш да поканиш Уила Джаксън на празненството, нали? — рече най-сетне тя.

— Работя по въпроса — усмихна се Колин. Извърна се към нея и попита: — Ами ти? С кого ще бъдеш?

Седмица по-рано, преди целувката, щеше да отговори: „Себастиан“. Сега обаче не беше толкова убедена. През почивните дни той преглеждаше безплатно в клиниката, но днес беше вторник и все още не бяха се чували, дори след като му остави извинително съобщение. Не й харесваше усещането да са разделени. В живота й зейваше празнина, която не знаеше как да запълни, защото той беше най-добрият й приятел, единственият й приятел. Но как щеше да го погледне в очите след случилото се, след като узна — безспорно — че той не може да й даде това, за което отчаяно копнее, за което бе копняла винаги? За миг завидя на брат си за спокойния му, подреден живот. За миг разбра защо Колин стои далеч оттук.

— Мисля да съм сама — отвърна тя. — Твърде ще съм заета да обръщам внимание на някого.

— Аз ще те придружа — предложи той.

— Не, убеди Уила да дойде. Трябва да посети празненството заради баба си.

Пакстън замълча.

— Днес Уила гледаше как засаждате дървото. Забеляза ли я? — попита накрая.

— Да — каза Колин. — Аз я поканих.

Тя задъвка долната си устна.

— Вие двамата… си говорите?

— Да. Защо?

— Значи ти е разказала какво се случи в петък?

— Не. Попитах я, но не ми отговори.

Пакстън се изненада.

— Нищо ли не ти каза?

Колин вдигна глава.

— И ти създаваш същото впечатление като нея. Да не би тайните да са повече от една? Какво става?

— Нищо.

Той въздъхна и отново вдигна очи към засенчената луна.

— Така каза и тя.