Тайна с цвят на праскова
- Автор: Аллен Сара Эдисон
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Тайна с цвят на праскова». Краткое содержание книги:
До онази нощ в къщата й.
Себастиан пое дълбоко дъх и притисна ръба на носа си.
Тя беше напрегната. Изморена. И веднага съжали за постъпката си.
Ясно и просто, нали? Но ако Пакстън се разкайваше за онази вечер, а той искаше да я забрави, защо тогава танцуваха един около друг? Защо тя му казваше, че не е необходимо да я придружава на обществени събития? Защо той седеше тук и я отбягваше?
Дали Пакстън смяташе, че не може да му устои?
Или тъкмо обратното?
Не подозираше, че ще се изправи срещу това. Мислеше, че завръщането му ще реши много стари проблеми. Така и стана. Ала създаде цяла вселена от нови, с които преди пет години се беше зарекъл повече да не се сблъсква.
И сега нямаше представа как да продължи.
Десета глава
Магьосникът
В късния петъчен следобед Пакстън изгуби търпение. Трябваше да види Уила. Защо мълчеше? Дали планираше да използва по-късно узнатото срещу нея? Пиянската свада пред „Веселяците“, признанието на Пакстън за Себастиан и най-вече откровеността на баба Осгуд създаваха плодородна почва за обществен скандал, а това бе последното нещо, от което се нуждаеше сега — нови сплетни около Блу Ридж Мадам. Как изведнъж се оказа толкова зависима от жена, която почти не познаваше?
Пакстън подкара към квартала на Уила и паркира зад джипа й. Изопна рамене, закрачи енергично към вратата и похлопа. Все още беше светло и ароматът на летни ястия за вечеря се носеше из въздуха — нарязани домати, задушен зелен фасул, остър мирис на въглища. Когато Уила отвори вратата, контрастът между двете не можеше да е по-очебиен. Уила изглеждаше небрежно и естествено в джинси и къса блузка, изработена сякаш от големи кръпки. Пакстън носеше бежова рокля по тялото и изискано сако, което през целия ден пръскаше с препарат против намачкване.
— Пакстън! — възкликна изненадано Уила. — Влез.
— Притеснявах се, че няма да си вкъщи — каза Пакстън, когато влезе и Уила затвори вратата.
— Винаги съм вкъщи в петък вечер. Петък е ден за почистване. Забавлението е гарантирано в дома Джаксън!
Пакстън намести чантата върху рамото си.
— Тогава защо беше навън миналия петък?
— Бях на кулинарно парти, на което не възнамерявах да ходя.
„За мой късмет“. Пакстън пое дълбоко дъх и подхвана наболялата тема:
— Виж, Колин ми каза, че те е питал какво се е случило в петък, но ти си отказала да му обясниш. Очевидно не знае и за признанието на баба Осгуд.
Тя се поколеба.
— Мислех, че ще му кажеш. Очаквах да разкажеш на всички.
Уила смръщи вежди.
— Защо?
— От опит знам, че хората се радват повече, отколкото е необходимо, когато обстоятелствата се обърнат срещу мен.
— Е, Колин явно не знаеше, че полицията ме е разпитвала за баба. Реших, че сме от една и съща страна на барикадата. А и не сме сигурни какво всъщност се е случило, нали? — попита Уила.
— Права си. Не знаем истината — съгласи се облекчено Пакстън. — Ала според мен е абсурдно Джорджи да има нещо общо с този скелет. Винаги съм харесвала баба ти.
Настъпи многозначително мълчание.
— Няма проблем. Разбирам, че не можеш да кажеш същото за моята баба.
Уила й се усмихна извинително.
Пакстън се огледа смутено. В дневната беше пълно с кашони, които не бе забелязала миналата седмица. Очите й веднага се спряха върху красива сива рокля, разстлана върху един от кашоните. Тъканта беше обшита с мъниста и приличаше на осеяна с трептящи звезди. Пакстън пристъпи към нея и я докосна с благоговението на човек, който познава истинската сила на красивите дрехи.
— Великолепна е. Стара ли е?
Сигурно. Бюстието беше тясно, а широкият колан и разкроената пола напомняха стила в началото на 50-те.
Уила кимна.
— От 1954-а е. Етикетът не е свален. И беше в оригиналната кутия. Картичката вътре е недокосната. Коледен подарък за баба от Агата. Пазила я е през цялото време, но не я е обличала.
— Наистина са били добри приятелки, нали? — каза Пакстън, без да отлепя очи от роклята.
— Някога да. Така смятам.
Пакстън се отдалечи от роклята и посочи останалите кашони.
— Какво е това?
— Вещите на баба. Преглеждах ги. Тъкмо се канех да ги върна на тавана, когато дойде.
— Търсеше отговори? — заключи Пакстън.