Усмивка в полунощ [(пълен цикъл 2013 г.)]

Били Зеленчука обаче с нищо не показа, че е притеснен. Когато балрогът замахна към него с камшика, той просто отстъпи с лека, почти танцова стъпка назад, вдигна празната чаша и изкрещя нещо на някакъв странен език. Роби Брайънт после се кълнеше, че бил старомарсиански, само че лично аз не му вярвам – откъде дъртото пиянде ще знае на какъв език са говорили на Марс, като в последните двадесет години кажи-речи не бе излизал от „Котката“? Но старомарсиански или не – заклинанието свърши работа, защото в рамките на няколко дълги частици от секундата се случиха учудващо много неща: от ръката на Били потече разтопено стъкло, което някога бе една от чашите на Рей Макгавърн; другата му ръка припламна за миг с ярковиолетова светлина; балрогът примигна изумено, наблюдавайки с невярващ поглед как хлапето, което надали щеше да му стигне за следобедна закуска, свива в юмруци изкривените от напрежение пръсти, след което рязко ги спуска надолу; подът на „Зелената котка“ се пропука (хм... Гандалф...? а не, просто дупка... направо бездна, ама нейсе...); Били протегна ръка към звяра и с невидим, почти небрежен жест го подбутна надолу...

И всъщност това беше цялата история. Не бяхме успели да си поемем дъх, когато всичко бе приключило – балрогът беше изчезнал, подът на кръчмата бе цял и невредим, стъклата бяха спрели да трептят, а Рей (ама шапка му свалям на този човек за самообладанието!), все едно нищо не е било, наливаше на хлапето нова порция скоросмъртница.

Дълго време единственият звук, който се чуваше в „Котката“, беше захлопването на ченета и замисленото почесване на вратове.