Отдел Убийства: Илюзия за грях

— Знаеше ли Екатерина Венедиктовна, че не само вие сте правили донос срещу мъжа й?

— Дори да е узнала, не е било от моите уста. Аз нищо не й казах.

— Защо, Семьон Фьодорович? Нима не се чувствахте оскърбен, че единствено вие сте пострадали, а другите са продължили да се радват на вниманието на жената, която сте обичали?

— Оскърбен? — замислено повтори Родченко. — Може би. Знаете ли, странен характер доби нашият разговор. Аз не можех да говоря за това с никого освен с Катерина, но тя беше по-млада от мен само с пет години, а когато човек мине петдесетте, тази разлика е нищо. Ето защо дори с нея не можах да бъда абсолютно откровен. А сега при разговора с вас започнах да разбирам, че старостта си има своите предимства: би ми било неприятно да обсъждам този въпрос с мои връстници, но с млади хора — на драго сърце. Пред вас не изпитвам неудобство. Може би защото младите днес са по-безнравствени и затова проявяват по-голяма търпимост към чуждите грехове, по-равнодушни са към тях. Например вие сега няма да се нахвърлите срещу мен с яростни обвинения, нали?

— Да, но не защото съм безнравствена. Впрочем може би донякъде сте прав, Семьон Фьодорович, защото сигурно щях да се обидя за тези думи, ако ми ги беше казал по-млад човек. А на вас дори не мога да ви се обидя.

— Ето на, виждате ли — ситно се засмя Родченко, — възрастта е добра защита. Младите очарователни жени вече не ми се обиждат каквито и глупости да дрънкам. Сега си обяснявате и защо Катя криеше връзката си с мен. Всъщност тя не знаеше, че сред нейните приятели има доста хора, които не по-малко заслужават порицание. Беше чист човек, изпитваше дори неудобство, че ми е простила. И затова не искаше никой да знае за нашите отношения. Срамуваше се от тези хора. Представяте ли си какъв парадокс, а? Срамуваше се, че е намерила сили да ми прости, че не е могла да се откаже от любовта си.