Отдел Убийства: Илюзия за грях

— Мотивът — лаконично отговори Настя. — Не можем да открием мотива. Следователно не можем да открием и човека, който е имал мотив да убие Екатерина Венедиктовна.

— Искате да кажете, че колекцията не е открадната? — изненадано възкликна Семьон Фьодорович.

— Не, всичко е на мястото си.

— Но защо тогава… Впрочем, разбира се, нали току-що сама казахте, че не знаете защо. Просто не мога да си го обясня.

— Тоест вие предполагате, че мотив за убийството на Анисковец могат да бъдат само картините и диамантите? — уточни тя.

— А какво друго? Хиляди пъти съм казвал на Катерина да не се отнася така лекомислено към това богатство. Щом като не иска да ги продава, да ги даде поне на съхранение в музеите. Нали според завещанието именно те ще получат всичко. Но тя упорито отказваше, заявявайки, че иска да живее до края на дните си сред вещите, които са я заобикаляли винаги. Така и не можах да я придумам.

— Смятате, че Екатерина Венедиктовна е нямала и не може да е имала врагове, така ли?

— Аа, защо, може и да е имала. — Той помълча, после добави: — Но доколкото ми е известно, нямаше врагове. Катерина беше от малкото хора, обичани от абсолютно всички. А и беше невъзможно човек да не я обича.

— Семьон Фьодорович, знаехте ли, че Екатерина Венедиктовна е покровителствала любовните връзки на свои познати?

— Естествено. Тя с удоволствие ги коментираше с мен, след като престанах да бъда част от светския й живот. Вероятно ви е известна онази тъжна история, при положение че сега ме потърсихте.

— В най-общи линии — кимна Настя. — Много неща са ми неясни. Но това са именно онези въпроси, на които не сте длъжен да ми отговаряте, ако нямате желание.

— И какво точно ви е неясно?

— Например защо Екатерина Венедиктовна е крила от всички, че продължава връзката си с вас. Какво осъдително има в това? Вашата роля в арестуването и гибелта на съпруга й е засягала само нея и отношението й към вас си е нейна лична работа. Тя ви е простила, при което не е била длъжна да се съобразява с когото и да било. В такъв случай защо се е притеснявала? Това не мога да разбера.

— Ще се помъча да ви го обясня. Във всеки случай разбирам вашето недоумение. Тогава, през четиридесет и девета година, аз бях на трийсет и две години, синът ми — на три годинки, а дъщеря ми току-що се бе родила. И аз си давах ясна сметка каква участ очаква семейството ми, ако откажа категорично да се подчиня. Известно време се съпротивлявах, доколкото можах. Предлагах да се обърнат към други приятели на семейство Швайщайн, посочвах имена. Надявах се, че щом вече са решили да арестуват мъжа на Катя, поне няма да пострада с моето пряко съдействие. Всъщност не знам защо другите показания не са им харесали, но бях сигурен, че ги има и кой именно ги е давал.

— Защо сте били сигурен?

— Просто знаех. В периода на такова тотално шпиониране и масови арести не можеше да няма взаимно поръчителство, то неизменно и винаги е съществувало. Имах приятели в органите на МВР, които ме осведомяваха. И най-тъжното беше, че всички, писали доноси срещу съпруга на Катя, продължиха да посещават дома й и години наред да минават за нейни приятели. Да бяхте видели как й съчувстваха, когато Швайщайн почина! А по онова време всички бяхме млади, така че когато стана скандалът, всички те бяха още живи. По невнимание подхвърлих няколко възражения и забележки, които Катя не разбра, но за другите бяха пределно ясни. Цитирах няколко пасажа от доноси и авторите им, които станаха свидетели на скандала с Катерина, разбраха, че всичко ми е известно. Знаете ли, не обичам обясненията от рода на „и ти си такъв-онакъв“, затова не се защитих, разобличавайки другите. В края на краищата по този начин нямаше да намаля вината си, вече я бях признал, а другите нека сами да се оправят със съвестта си.