Признаци на живот [bg]

Адвокатът Фриборн докосна ръката на Мариса и я подкани да излизат. Съдебният чиновник вече призоваваше участниците в следващото дело. Объркана, но щастлива да напусне съдебната зала, Мариса заговори едва когато се отдалечиха достатъчно:

— Как стана всичко това?

— Много просто — отговори адвокатът. — В клиниката са решили да се покажат великодушни и да снемат от вас всякаква отговорност, с изключение на договарянето за резонни компенсации.

— Как мислиш — намеси се Робърт, — какъв ли вид компенсация ще искат?

— Нямам никаква представа — отвърна адвокатът.

Уенди прегърна Мариса и я притисна силно към себе си.

— Ще ти се обадя — пошепна Мариса на ухото й.

Уенди кимна и си заминаха с Густав и техния адвокат.

Робърт се съвещава още няколко минути с Фриборн, след това се разделиха. Върна се при Мариса и я отведе до колата.

— Изглежда, извадихте голям късмет — каза, когато потеглиха. — Фриборн никога не е чувал за такъв случай. Проява на великодушие от страна на клиниката беше снемането на отговорностите.

— Всичко това е майсторско прикритие — натърти Мариса.

— Какво?! — изгледа я Робърт, сякаш не бе чул добре.

— Чу ме добре — отвърна Мариса. — Това беше хитро скроен трик, за да не разбере обществеността какви горили наемат за пазачи в клиниката. Това беше и най-хитрият номер, за да ни отстранят от нашите проучвания за тези туберкулозни салпингити и евентуални разкрития около смъртта на Ребека Зиглър.

— О, Мариса! — изохка Робърт.

— Съдията не подозира за останалите подробности — продължи Мариса. — Той няма представа за мащабите на този случай.

— Не знам ще мога ли да понасям това повече! — каза Робърт, като удари с юмрук по волана.

— Спри колата! — изкомандва Мариса.

— Какво?

— Искам да спреш ей там.

— Да не ти стана лошо?

— Хайде, спри.

Робърт се огледа назад през рамо и спря пред музея.

Мариса отвори вратата, излезе и като я блъсна зад себе си, тръгна, без да се обърне.

— Какво става? — извика след нея Робърт.

— Просто ходя пеша — отвърна Мариса. — Имам нужда да остана сама. Ти ме влудяваш.

— Аз ли те влудявам? — викна той и добави под нос: — Боже господи! — Запали мотора и си тръгна.

Мариса пое към педиатричната си клиника. Влезе през задния вход на зданието, за да не срещне никого. Промъкна се по черни криволичещи коридори до кабинета си. Седна зад бюрото си и се замисли дълбоко. Никога не бе се чувствала така изолирана и самотна. С изключение на Уенди не можеше да открие нито един близък човек, с когото да поговори.