![Остриетата на Кардинала [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/7/8/ostrietata-na-kardinala-bg-download.jpg)
Остриетата на Кардинала [bg]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Остриетата на Кардинала #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: „Litus“
- ISBN: 978-619-209-003-6
- Переводчик: Георги Цанков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Остриетата на Кардинала [bg]». Краткое содержание книги:
Мелезът изчисти камата си в рамото на Гарвана и остави трупа на стола, свлечен надолу, с висящи ръце. Сен Люк преброи шест коня под навеса. Шест без двама. Оставаха четирима.
Приближи се до вратата, залепи ухото си и леко натисна дръжката. Вътре двама току-що излюпили се от леглата Гарвани похапваха скромна закуска и разговаряха с гръб към него, единият седнал на буренце, а другият — на нестабилна табуретка.
— Скоро няма да има вино.
— Зная.
— Нито хляб. А ти искаше да храниш онзи…
— Добре, добре… Днес ще се свърши.
— И вчера каза същото.
— Повярвай ми, днес — край. Те няма много да се забавят.
Сен Люк влезе безшумно. Минавайки, грабна един ръжен от студената камина.
— Във всеки случай, да знаеш, че нямам намерение да прекарам още една нощ в тази съборетина.
— Ще правиш каквото ти се каже!
— Хайде да видим!
— Няма нищо за виждане. Спомняш ли си за Фигар?
— Не. Не съм го срещал никога.
— Защото той не ни се подчини, преди ти да се появиш.
Сен Люк тръгна към тях по-бързо и по-тихо от обикновен убиец. Първият се строполи с разбит от ръжена череп. Вторият не успя да се изправи и на свой ред се свлече с размазано слепоочие.
Две секунди. Два удара. Двама мъртъвци. Никакъв вик.
Мелезът се готвеше да захвърли окървавения ръжен върху корема на един от труповете, когато чу пантите да проскърцват.
— Е, момчета — възкликна някой. — Плюскате, нали?
Сен Люк се завъртя и присви ръката си.
Ръженът изхвръкна и се заби между очите на Гарвана, който, разрошен и разгърден, не подозираше нищо. Мъжът залитна назад и се просна по гръб.
Четири и един правят пет — сметката не излизаше.
Стиснал в дясната си ръка дръжката на рапирата, мелезът премина в стаята, от която току-що излезе убитият разбойник.
Там бяха постлани походни легла и на едно от тях последният оцелял от клането криеше глава, парализиран от ужас. Беше млад, почти юноша, може би на четиринайсет или петнайсет години. Над горната му устна имаше рус мъх, а лошо акне загрозяваше бузите му. Разбуден от шума, не можеше да откъсне поглед от трупа и от острието от ковано желязо, забито в челото му. Ръженът бавно се изплъзна и разкри зейнала рана, разкъсваща кожата. Той се стовари шумно на земята.
Трясъкът накара младежа да се разтрепери. Насочи вниманието си към мелеза с червените очила. Смъртнобледен и с разкривени черти, с пълни със сълзи очи, напразно се опита да произнесе някакви думи, но по-скоро тръсна глава — израз на безмълвна и безнадеждна молба. Изправи се, опита се с ръце и с лакти да се опре на стената. Носеше само риза и панталони до коленете, а те вече бяха изцапани с урина.
— Ми… Милост…
Сен Люк тръгна бавно към него и извади рапирата си.
Люсиен Байо трепереше от страх, от студ и глад. Беше само по нощница и голата земя, върху която лежеше, беше толкова студена, колкото камъка, на който понякога се облягаше.
Бяха изминали три нощи, откакто непознати го изненадаха, докато сънуваше сладко в апартамента, който обитаваше над кантората си на нотариус. Завързаха го здраво, нахлупиха качулка на главата му, след това го пребиха. Какво бяха сторили с жена му, която спеше до него? Той се събуди тук, със завързани крака и китки, на място, което не можеше да познае, тъй като все така не виждаше нищо заради непрозрачната качулка. Закрепена на стената, къса и тежка верига беше увита около кръста му. Нямаше понятие какво искат от него. Единственото сигурно беше, че се намира не в Париж, а в провинцията. Това издаваха обкръжаващите го шумове, които му даваха възможност да пресметне от колко дни е затворник.
Чувствайки се изгубен, той успя да прегризе превръзката, която запушваше устата му, и нададе вик, изкрещя, колкото му стигаха силите. Най-накрая чу да се отваря някаква врата, крачки на неколцина мъже с ботуши приближиха и един груб глас изрече:
— Тук сме само ние и ти. Никой друг няма да те чуе. Но виковете ти ни вбесяват.
— Какво… Какво искате от мен?
Вместо да му отговорят, отново започнаха да го бият. По корема и по бедрата. С един ритник дори му избиха зъб. Той го глътна, а устатата му се изпълни с кръв.
— Не по главата! — нареди същият глас. — Трябва да го предадем жив.
От този момент нататък нотариусът не помръдна. Часовете и нощите минаваха, изпълнени с несигурност и с ужас от очакващата го съдба, без никой да помисли да му даде да хапне и да пийне…
Някой блъсна вратата и влезе.