![Остриетата на Кардинала [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/7/8/ostrietata-na-kardinala-bg-download.jpg)
Остриетата на Кардинала [bg]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Остриетата на Кардинала #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: „Litus“
- ISBN: 978-619-209-003-6
- Переводчик: Георги Цанков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Остриетата на Кардинала [bg]». Краткое содержание книги:
Като по инстинкт, Байо се опита да се предпази:
— Умолявам ви — прошепна той. — Ще ви дам всичко, което притежавам.
Махнаха качулката му и щом привикна със светлината, видя, че някакъв мъж се беше навел над него. Непознатият беше облечен като кавалер, със сабя на кръста, носеше странни очила с червени стъкла, които прикриваха очите му. Нещо мрачно и заплашително се излъчваше от него. Нотариусът се изплаши.
— Не се отнасяйте зле с мен, моля ви…
— Казвам се Сен Люк. Мъжете, които ви отвлякоха, са мъртви. Дойдох да ви освободя.
— Да ме… Да ме освободите ли?… Мен…?
— Да.
— Кой… Кой ви изпрати.
— Няма значение. Проговорихте ли?
— Какво искате да кажете?
— Били са ви? Най-вероятно, за да си изкажете и майчиното мляко? Казахте ли им всичко, което знаете?
— Но по какъв въпрос, господине?
Мелезът въздъхна и търпеливо рече:
— В последно време вие сте открили и прочели едно забравено завещание. Това завещание е посочвало къде може да бъде намерен определен документ.
— Това ли било?
— Е?
— Не. Нищо не съм разкривал.
Сен Люк замълча.
— Кълна се! — настоятелно продължи нотариусът. — Те не ми зададоха никакви въпроси!
— Добре!
Мелезът едва сега отвърза Байо, който попита:
— А жена ми?
— Тя е добре — отговори Сен Люк, макар в действителност да нямаше понятие какво се е случило с нея.
— Благодаря на Бога!
— Можете ли да ходите?
— Да. Слаб съм, но…
Чу се цвилене, приближаваше цяла кавалкада. Като остави на нотариуса грижата да освободи сам китките си, Сен Люк отиде до вратата. Байо прояви интерес към околната среда. Намираха се в изоставена и прашна воденица, до огромен воденичен камък.
Мелезът погледна навън и съобщи:
— Шестима конници. Несъмнено тези, на които е трябвало да ви предадат.
— Свети Боже!
— Умеете ли да се биете? Или поне да се защитавате?
— Не. Загубени сме, нали?
Сен Люк забеляза надупчена от дървояди стълба и тръгна нагоре, като прескачаше по четири стъпала.
— Оттук — рече той след малко.
Нотариусът се качи подир него, където се намираше горната част на колелото, закрепена със спускаща се надолу вертикална ос, която някога е задвижвала механизма.
Мелезът счупи едно прозорче.
— Трябва да се измъкнем през този отвор и да се хвърлим в реката. Течението ще ни отнесе надалеч. Ако имаме малко повече късмет, няма да ни усетят. Жалко за конете, които ни чакат в гората.
— Но аз не мога да плувам.
— Ще се научите.
5.
Тази сутрин, отпусната нехайно на дълга и ниска пейка, виконтеса Дьо Маликорн вкусваше покоя на цветната си градина, когато ѝ известиха, че е дошъл маркиз Дьо Ганиер. Беше поставила на мраморния плот до себе си странното кълбо, изпълнено с тайнственост; галеше го нежно, сякаш ласкаеше главичката на заспало коте. Вътрешните колебания на Сферата на душата се проявяваха при всяко докосване и когато излезе на терасата, Ганиер предпочете да гледа в друга посока. Той познаваше опасността, която представляваше глобусът. Имаше ясно съзнание за неговото предназначение и се учудваше от безгрижието, с което младата жена се отнасяше към реликвата, поверена ѝ от Господарите от Черния нокът.
— Добър ден, господин маркиз. Каква новина ми носите при изгрев-слънце?
— Лепра е мъртъв.
— Лепра ли?
— Пратеникът, когото Маланконтър и хората му не успяха да спрат между Брюксел и Париж. Благодарение на получените от вас сведения успях да му устроя засада близо до вратата „Сен Дьони“.
— Господин Лепра… — промълви замислено младата жена. — Виж ти…
— Мускетар на краля — позволи си да обясни Ганиер.
— И едно от някогашните Остриета на Кардинала. Не ви ли казах, че скоро отново ще чуем за тях?
— Помня. Обаче…
— Убихте ли го?
— Да. Пратих му куршум в сърцето.
— Поздравления. А писмото?
Елегантният маркиз си пое дълбоко дъх.
— Не беше у него.
Тогава, за първи път от началото на разговора им, виконтесата вдигна поглед към госта си. Ангелското ѝ лице остана невъзмутимо, но очите ѝ заблестяха гневно.
— Не ви разбрах.
— Не го носеше. Може би в крайна сметка въобще не са му го давали.
— Подиграли са се с нас, докато истинският пратеник е пътувал дискретно, по други пътища и без да срещне препятствия.
— Така мисля.
— Да — рече виконтеса Дьо Маликорн, като отново огледа градината си. — Наистина, възможно е…
За момент замълчаха и Ганиер се почувства в небрано лозе, тъй като неговото съвършено възпитание не му позволяваше да седне, без да е поканен. Затова остана прав, в неудобна поза, държейки в ръка белгийските си кожени ръкавици.