![Остриетата на Кардинала [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/7/8/ostrietata-na-kardinala-bg-download.jpg)
Остриетата на Кардинала [bg]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Остриетата на Кардинала #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: „Litus“
- ISBN: 978-619-209-003-6
- Переводчик: Георги Цанков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Остриетата на Кардинала [bg]». Краткое содержание книги:
— Така ли?
Капуцинът си позволи кратко обобщение на фактите, като ги изброяваше и ги посочваше с пръсти.
— Спомнете си. В Кьолн, в Бреда, в Бохемия. А да не говорим за катастрофата в Ла Рошел…
— Макар че Ла Рошел излезе от лоното на Франция, за да се превърне в протестантска република, не мисля, че можем да вменяваме отговорността на капитан Ла Фарг. В крайна сметка беше достатъчно, че дигата успя да устои няколко дни на напора на океана… Колкото до останалите събития, които споменахте, струва ми се, че Ла Фарг не се подчини на разпорежданията, за да изпълни по-успешно възложените му мисии.
— Той ще продължи да се държи все така. От онази човешка раса е, която никога не се променя.
— Надявам се.
Отец Жозеф въздъхна и се върна към проблема:
— А какво предполагате, че ще се случи, когато Ла Фарг открие тайните мотиви на мисията, която имаме намерение да му поверим! Ще се почувства излъган и заради недоволството си може да се опита да провали всичко. Ако установи истинската идентичност на граф Дьо Понтеведра!…
— Първо трябва да разбере, че той съществува.
— Това ще се случи, не се съмнявайте. Вашите Остриета са колкото воини, толкова и добри шпиони. Не им липсва хитрост, нито въображение и сме ги виждали да разплитат още по-сложни мрежи.
Дойде ред на Негово Преосвещенство да въздъхне.
— Когато настъпи моментът, ще мислим… Засега от значение е, че тази мисия е жизненоважна за интересите на Франция. А по известни вам причини Остриетата са едновременно тези, които могат да я изпълнят, и тези, които трябва да държим настрана от заговора.
— Любопитен парадокс.
— Вчера казах на капитана, че невинаги мога да избирам оръжията. Това е истина. В тази афера Остриетата са оръжието, което трябва да използвам. Испания изложи условията си. Предпочитам да я удовлетворя, вместо да видя как тя ни унищожава.
Отец Жозеф се съгласи, но с половин уста.
— Изморен сте — рече Кардиналът мило, почти нежно. — Починете си, приятелю.
В Кардиналския дворец стаята на капуцина беше съседна на тази на Ришельо. Отец Жозеф погледна към вратата, която водеше натам.
— Да — каза той. — Прав сте.
— И ако това би ви помогнало да заспите, мислете си, че говорим за кораб, който вече плава в открито море и няма начин да го върнем в пристанището.
Капуцинът смръщи вежди.
— В този момент — обясни Кардиналът — Рошфор съобщава на Ла Фарг детайлите на мисията.
— Значи заровете са хвърлени.
3.
— Благодаря — каза Марсиак на Наис, която остави бутилка вино на масата. — Сега вървете да си легнете.
Младата и красива готвачка поблагодари с усмивка и много изморена си тръгна, съпроводена от погледа на гасконеца.
Той и Алмадес се намираха в голямата зала на двореца на Ястреба, където получиха великолепна вечеря, сервирана от Наис. Остатъци от храната и няколко празни бутилки се валяха по дългата дъбова маса, около която Остриетата някога се събираха и вероятно пак щяха да седнат. Засега бяха само двама и огромната зала изглеждаше пуста. Огънят в камината се опитваше едновременно да осветява помещението и да топли. Той пращеше, пееше, въздишаше и сякаш водеше предварително изгубено сражение срещу тишината и нощния мрак.
— Малката е прелестна — рече Марсиак, за да поведе разговор.
Испанският учител по фехтовка не отговори.
— Да, прелестна… — повтори гасконецът.
Не толкова непринудено, колкото му се искаше да изглежда, той извади колода карти от джоба си:
— Една игра?
— Не.
— Кажете какво желаете. Може би да хвърляме зарове?
— Не го правя.
— Но всички го вършат!
— Не и аз.
Обезкуражен, Марсиак се облегна на стола, който ужасно изскърца.
— Позволете ми да ви кажа, че вие си оставате все такъв досаден спътник.
— Аз съм учител по фехтовка. Не разводач на мечки.
— Най-вече сте скучен.
Алмадес изпи три малки глътки вино.
— Както обикновено — по три, нали?
— Какво?
— Не. Нищо.
Марсиак въздъхна, стана и се разходи из залата.
Беше от тези мъже, чийто гаменски и непринуден чар хармонираше с небрежния му вид. Имаше тридневна брада, по-тъмна от русите му коси; ботушите му се нуждаеха от излъскване, а панталоните му — от ютия; под разкопчания му дублет се виждаше ризата; носеше рапирата си с осъзната, но не изкуствена небрежност, сякаш казваше: „Пази се, друже. Имам добра приятелка, която не ми тежи и не ме обременява; винаги мога да разчитам на нея.“ В погледа му блестеше веселата и съучастническа искра на подигравателна интелигентност, характерна за човек, който играе на надхитряване не със себе си, а със заобикалящата го човешка комедия.