Кървави книги (Том 5) [bg]

„Още си млад човек“, беше му казал последният съдия. „Още имаш време да се промениш.“ Тогава Клив се съгласи с него, въпреки че дълбоко в себе си знаеше - един вълк си остава вълк. Престъпленията бяха лесни, а работата не. И докато някой не му докажеше обратното, той щеше да продължи да върши онова, което най му се удаваше... и да си носи последствията, ако бъде заловен. Пък и в затвора не беше толкова лошо; въпрос на настройка. Храната беше прилична, а компанията - отбрана; Клив нямаше нищо против да е вътре, стига да има с какво да занимава ума си. В момента например четеше книги за греха. Интересна тема. През живота си беше чул куп теории как грехът се е появил на света - от пробационни служители, адвокати и свещеници. Социологически, теологически и идеологически теории. Част от тях го бяха накарали да се замисли, макар и за кратко. Но повечето бяха толкова абсурдни (грях по рождение; грях в резултат на социално положение), че той се беше изсмял в лицата на привържениците им. Нито една теория не му звучеше достатъчно убедително.

По-важното бе, че си имаше добро занимание. Нещо, с което да минават по-лесно дните. А и нощите, понеже спеше неспокойно. Не го държеше будна неговата вина, а вината на другите. Клив беше просто един дребен пласьор на трева; малък чарк в консуматорската машина. Нямаше причина да се чувства виновен. Но в затвора имаше други, много други, които страдаха от кошмари. Те плачеха и се оплакваха, проклинаха и ругаеха - както местните съдии, така и небесните. А врявата, която вдигаха, можеше да събуди и мъртвец.

- Тук винаги ли е така? - попита го Били след седмица или две. Бяха докарали нов затворник, който не спираше да хленчи и псува.

- Да, през повечето време - отговори Клив. - Някои хора просто не могат, без да крещят. Иначе ще полудеят.

- Не и ти - отбеляза немузикалният глас от долното легло. - Ти просто четеш книги и си траеш. Наблюдавах те. Тази врява не те ли смущава?

- Мога да живея с нея. Пък и нямам съпруга, която да ми идва на свиждане и всяка седмица да ми напомня какво пропускам.

- Лежал ли си тук преди?

- Два пъти.

След кратко колебание момчето каза:

- Значи познаваш мястото.

- Не и до степен да напиша туристически справочник, но знам достатъчно. Защо?

- Просто се чудех.

- Нещо по-специално ли искаш да знаеш?

Тейт помълча няколко секунди.

- Чух, че... тук са бесили затворници.

Думите му изненадаха Клив. Не беше очаквал подобен отговор, макар да си знаеше, че Били Тейт е странен. Беше стигнал до това заключение по косите погледи, които момчето му хвърляше с млечносините си очи, и по начина, по който обичаше да се взира в стената или в прозореца - като детектив, търсещ улики.