Кървави книги (Том 5) [bg]

- Дядо ми, бащата на моята майка, е бил обесен тук - каза глухо той. - През 1937-а. Едгар Тейт. Едгар Сейнт Клеър Тейт.

- Бащата на майка ти?

- Взех неговата фамилия. Не исках да нося тази на баща ми. Не исках да бъда негова собственост.

- Ничия собственост не си - рече Клив. - Принадлежиш само на себе си.

- Не е вярно - сви леко рамене Били, без да откъсва поглед от светлото петно. - Принадлежа на дядо ми. Винаги съм му принадлежал.

- Но ти дори не си бил роден, когато...

- Няма значение. Пристигането и заминаването не са важни.

Пристигането и заминаването? Раждането и смъртта ли имаше

предвид Тейт? Клив отвори уста да го попита, но Били продължи да говори със същия сподавен, но решителен глас.

- Той е бил виновен, разбира се. Не за онова, в което са го обвинявали, но все пак е бил виновен. Знаел е какъв е и на какво е способен, а това го прави виновен, нали? Убил е четирима души. Или поне заради тях са го обесили.

- Искаш да кажеш, че е убил повече от четирима?

Били пак сви леко рамене - бройката очевидно беше без значение.

- Но никой не е отишъл на погребението му. Това не е правилно, нали? Предполагам, че на никого не му е пукало. Роднините ми сигурно са били доволни, че са се отървали от него. Смятали са, че му хлопа дъската. Само че той не е бил луд. Знам, че не е бил. Имам неговите ръце и очи. Така твърди мама. И затова, преди да умре, тя ми разказа всичко за дядо. Разказа ми неща, които не е казвала на никого само заради моите очи... - Тейт сложи ръка на устата си, сякаш хипнотизиращото петно, което се местеше бавно по стената, го беше накарало да каже повече, отколкото е възнамерявал.

- И какво ти каза майка ти? - полюбопитства Клив.

Момчето помълча, явно обмисляше какво да отговори.

- Че си приличаме в някои отношения.

- Че сте еднакво луди ли? - попита полушеговито Клив.

- Нещо такова - рече Били, като продължи да съзерцава стената. После въздъхна и направи ново признание: - Затова дойдох тук. За да покажа на дядо ми, че не е бил забравен.

- Как така? Нали не си дошъл по собствено желание? Бил си заловен и осъден. Не си имал друг избор.

Пред слънцето мина облак и светлото петно на стената изчезна. Тейт

се обърна и Клив видя, че сега светлината е в очите на момчето.

- Извърших престъпление, за да ме изпратят тук. Направих го умишлено.

Клив поклати глава. Това беше нелепо.

- Трябваха ми три опита. Не стана от първия път. Но все пак успях, нали?

- Не се будалкай с мен, Били - предупреди го Клив.

- Не те будалкам. - Тейт се изправи. Изглеждаше учудващо ведър след нещата, които му разказа. Дори се усмихна колебливо. - Ти се отнасяш добре с мен. Оценявам го и съм ти благодарен. Но искам да знам къде са гробовете. Разбери къде са и повече няма да ти досаждам с въпроси, обещавам.