Кървави книги (Том 5) [bg]

- На друго място? - Момчето го изгледа с такава паника, че Клив отмести неловко очи. - Имаш предвид в друг затвор?

- Така мисля.

- Не могат!

- Могат. Наричат го скоростното влакче. В един момент си тук, а в следващия...

- Не - каза Тейт и сви юмруци. Беше започнал да се тресе и Клив се уплаши да не получи нов пристъп. Но момчето успя да се овладее и спря да трепери. Синините от Лоуел бяха избледнели, но още се забелязваха, а небръснатите му бузи бяха покрити с червеникава четина. Докато го гледаше, Клив изпита внезапна загриженост.

- Кажи ми...

- Какво?

- Какво стана при гробовете.

- Зави ми се свят. Припаднах. И после се свестих в болницата.

- Така си казал и на тях, нали?

- Това е истината.

- Аз друго чух. Защо не ми разкажеш всичко? Нямаш ли ми доверие?

- Имам ти. Но това е нещо, което трябва да запазя в тайна. То засяга само мен и него.

- Теб и Едгар? - попита Клив и Били кимна. - Човекът, който е убил цялото си семейство, като е пощадил само майка ти?

Тейт изглеждаше изненадан, че съкилийникът му знае това.

- Да - отговори той след кратко колебание. - Да, убил е всички. И майка ми щял да убие, само че тя избягала. Искал да затрие цялото семейство, за да не остави наследници с лоша кръв.

- И твоята кръв е лоша, така ли?

Били се подсмихна.

- Не. Не мисля. Дядо е сгрешил. Времената се промениха, нали?

„Той наистина е луд“, рече си Клив.

- Не съм луд - възрази момчето, разчело безпогрешно мислите му. -Кажи го. На Девлин и на всеки друг, който те попита. Кажи им, че съм кротък като агне. - Очите му отново горяха решително. „Какво ти агне“, помисли си Клив, но си замълча. - Не трябва да ме местят, Клив. Не и сега, когато съм толкова близо. Трябва да довърша започнатото. Важно е.

- Започното с покойника?

- Да, с покойника.

(или поне така му се струваше), а сега беше сам и тъмносивите облаци над главата му закриваха слънцето. Той тръгна напосоки през пустинята и вървя с часове, острият пясък раздра ходилата му, а вятърът покри тялото му със синкав прах. Вече беше на ръба на силите си, когато зърна руините и се насочи към тях.

Уви, това не беше оазис. Нищо ободряващо или питателно нямаше по тези пусти улици; не се виждаха плодородни дървета, нито пенливи фонтани. Градът беше просто сбор от къщи или части от къщи -понякога цели етажи, а друг път отделни стаи, - наредени една до друга в някаква пародия на градски облик. В архитектурните стилове цареше пълна бъркотия - красиви джорджиански здания се издигаха непосредствено до бедняшки жилища с опожарени стаи; една къща се подаваше от редица свързани домове, идентични чак до стъклените кучета по первазите на прозорците им, а на гърба й се мъдреше луксозен мезонет. И всичко изглеждаше лишено от логика: в стените имаше пролуки, през които се виждаше вътрешността на сградите; вити стълбища се издигаха насред нищото; врати, които не водеха никъде, се отваряха и затваряха под поривите на вятъра.

Клив знаеше, че тук има живот. Градът не беше обитаван само от белите гущери, плъхове и пеперуди - все албиноси, - които срещаше по запустелите улици. Не, тук живееха и хора. Усещаше погледите им при всяка крачка, макар че така и не видя следи от човешко присъствие - не и при първото си посещение.