Човек без куче [bg]

— Предните собственици си бяха у дома — обясни Карл-Ерик. — Ще се изнесат през февруари. Не исках да се натрапвам.

— Разбирам — кимна Ева.

— Снимал съм със стария фотоапарат — уточни Карл-Ерик, за да се извини за незадоволителното качество на фотографския материал. — Обективът му беше развален. Затова много исках дигитален. Ще ви изпращаме снимки по интернет всяка седмица.

— Очакваме ги с нетърпение — увери го Лейф.

— Колко пиксела е апаратът? — поинтересува се Кристофер.

— Много — отвърна дядо му.

Настана кратко мълчание и стенният часовник побърза да се възползва от тишината и да удари полунощ.

— Наистина се надявам да сте взели това решение единодушно и да си давате сметка колко ще се промени животът ви — отбеляза Ева.

— Ходила ли си в Гранада, моето момиче? — попита Карл-Ерик с леко снизходителен тон. — Виждала ли си каква гледка се открива от Новия мост в Ронда?

— Татко, не казвам, че правите грешка, а че се надявам да не сте взели прибързано решение.

Карл-Ерик събра снимките и ги пъхна обратно в плика, където ги съхраняваше.

— Ева, не желая да го обсъждаме — процеди той. — Няма нужда да ти припомням какво се случи през есента. Такива тежки житейски изпитания налагат да вземеш съдбоносно решение.

— Само попитах…

— Някой иска ли сандвич преди лягане? — попита Розмари, която се върна от кухнята. — Или плодове?

— Полудя ли, мамо? — възкликна Ева. — Пет часа не сме ставали от масата!

— Просто… — гласът й изтъня, но тя си пое дълбоко въздух и продължи: — Дали да не се обадим в полицията?

— И дума да не става — отсече Карл-Ерик, след като той и съпругата му останаха сами в спалнята си петнайсет минути по-късно. — Прави каквото искаш, но не се обаждай в полицията. Забранявам ти.

— Забраняваш?

— Да, забранявам.

Лицето му придоби цвят, какъвто Розмари не бе виждала. Тоест, беше виждала сливи и други презрели плодове с такъв цвят, но не и лицето на съпруга си.

— Но, скъпи Карл-Ерик — подхвана тя, — мислих много и…

— Изобщо не мислиш! — избухна той. — Не схващаш ли какво ще стане, ако съобщиш в полицията? Сякаш кашите, които той забърка, не са достатъчни! Как изобщо има очи да дойде тук, а отгоре на всичко и да изчезне ей така! Пфу, дявол да го вземе, не издържам повече! Само си представи какви заглавия ще цъфнат по вестниците, Розмари! „Роберт Чекиджията изчезва безследно в Шумлинге“! Говорим за сина ти!

Тя преглътна и се свлече на леглото. За пръв път през четирийсет и пет годишния им брак виждаше мъжа си толкова бесен. — „Ако му възразя, ще получи инфаркт и ще умре.“

— Ако обичаш, не споменавай това ужасно прозвище — помоли вяло тя.

Карл-Ерик тръгна към банята, като ругаеше и си мърмореше под нос.

Безспорно имаше право. Тя дори не смееше да си помисли какво ще напишат вестниците и колко ще ги одумват хората, ако се разчуе, че Роберт е изчезнал, и то в Шумлинге, където е дошъл да празнуват юбилей!

Обади ли се в полицията, веднага щеше да се разчуе. Вестниците, радиото и телевизията получаваха половината от новините за изданията и емисиите си от органите на реда. Независимо как.