Апокалипсис I ((Кантата за Лейбовиц))
- Автор: Миллер-младший Уолтер Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христина Минкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Апокалипсис I ((Кантата за Лейбовиц))». Краткое содержание книги:
На фона на неумолимия апокалипсис всичко се откроява до абсурдна рязкост: смисълът, възходът и гибелта на цивилизацията; технологията като спасител и разрушител; човекът разпънат между хуманизма и егоистичната си, ирационална и разрушителна природа… Само религията е тази, която побеждава и в пораженията си.
Сега като че ли тъмното време беше отминало безвъзвратно. Дванадесет столетия крехкият огън на знанията беше тлял в монашеската обител и едва сега човешкото съзнание беше готово да се възпламени от него. Много отдавна, в последните години на разума, някои мислители бяха провъзгласили, че истинското знание е неунищожимо, че идеите са безсмъртни, а истината — вечна. Сега абатът мислеше, че това е била аксиома само за чистия разум, но не и за очевидната всеобща истина. В света, разбира се, съществуваха обективни понятия: извън нравствената логика или творенията на Създателя. Но това бяха божествени същности, а не човешки. Те оставаха такива до тогава, докато не получеха своите несъвършени въплъщения, своите неясни отражения в съзнанието, речта и културата на определеното човешко общество, което успееше да им припише някакви ценности и по този начин ги приеме за важни и значими за човешката култура. И тъй като човекът беше носител на културата, както и на духа, но неговите културни ценности не бяха безсмъртни, то те можеха да умрат с расата или с времето. Тогава човешкото отражение на истината изчезва, а самата истина се преселва невидима в обективната логика на природата и в необяснимия божествен Логос. Истината можеше да бъде разпъната, но възкресението винаги идваше, рано или късно.
„Книга на Паметта“ беше изпълнена с древни думи, фрази, формули и други отражения на древните същности. Те бяха родени в общочовешкото съзнание, което отдавна беше загинало заедно с отплувалото в небитието човешко общество. Много малка част от тези понятия бяха разбираеми за хората сега. Книгата за Паметта сама по себе си не можеше да възроди древната наука или високоразвитата цивилизация, тъй като културата се създава от човешкото племе, а не от покрити с плесен антики. Но дом Пауло се надяваше, че книгите могат да помогнат, да определят посоката и да дадат начален тласък за ново развитие на науката. Това вече се беше случило веднъж, както твърдеше почтеният Боедулус в своя труд „De Vestigiis Antcessarum Civitatum“40.
А през това време, мислеше дом Пауло, няма да разрешим да се забрави за тези, които са пазили тлеещата искрица, докато светът е спял. Той спря и се огледа. За миг му се стори, че чува изплашеното блеене на козата на Поета.
Докато се спускаше в подземието до него долитаха само викове, идващи от вътрешността. Миризмата на влага се смесваше с миризмата на стари книги. Библиотеката беше изпълнена с някаква явно ненаучна трескава суета. Едни от послушниците пренасяха насам-натам различни инструменти, други, събрани на групи, изучаваха плана на подземието, а трети разместваха масите и скамейките, домъкнаха някакво самоделно устройство и го установиха на място. Цялата тази суматоха се удвояваше от сенките, които лампата хвърляше върху стените.
Брат Армбрустер, който в момента беше библиотекар и ректор на „Книга на Паметта“, наблюдаваше всичко това мрачно от една далечна ниша между рафтовете. Дом Пауло се стараеше да не среща изпълнения му с укор поглед.
Брат Корнхауер се приближи до своя абат с широка, ентусиазирана усмивка.
— Е, отче абате, скоро ще получим светлина, каквато още никой от сега живеещите не е виждал.
— Казано не без излишна гордост, брате — отбеляза дом Пауло.
— Излишна гордост ли, домине? Когато искаме да използуваме за добро това, което сме научили?
— Имах предвид бързането и суматохата по пускането на това съоръжение, за да направите впечатление на някакъв учен, който ще пристигне тук. Но това няма значение. Дай да погледнем твоето инженерно чудо.
Те се приближиха до машината. Тя не напомняше на абата нищо познато. Сякаш някакъв палач-изобретател беше построил хитроумна установка за измъчване на затворници. Оста, която служеше и като вал, се свързваше чрез зъбни колела и ремъци с някаква кръстачка. Четири колела от каруца бяха окачени на оси на няколко дюйма едно от друго. На дебелите им метални обръчи бяха прикачени „птичи гнезда“ от медна тел, която беше изтеглена от монети в ковачницата на Санли-Бувитс. Дом Пауло отбеляза, че колелата можеха да се въртят свободно, тъй като бяха прикачени на известно разстояние над земната повърхност. И неподвижните метални детайли срещу колелата, които навярно бяха спирачки, също не се докосваха до тях. Те бяха омотани целите с тел. Корнхауер ги нарече „полярни макари“. През цялото време на огледа дом Пауло важно кимаше с глава.
— Това ще бъде най-значимото постижение в областта на физиката, направено в нашето абатство от времето, когато построихме печатната машина — рискува да предположи Корнхауер не без известна гордост.
40
Останки от древни държави (лат.)