Апокалипсис I ((Кантата за Лейбовиц))
- Автор: Миллер-младший Уолтер Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христина Минкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Апокалипсис I ((Кантата за Лейбовиц))». Краткое содержание книги:
На фона на неумолимия апокалипсис всичко се откроява до абсурдна рязкост: смисълът, възходът и гибелта на цивилизацията; технологията като спасител и разрушител; човекът разпънат между хуманизма и егоистичната си, ирационална и разрушителна природа… Само религията е тази, която побеждава и в пораженията си.
Не, избъбри абатът, прогонвайки виденията.
„Но това е точно така“ — настояваше усмивката на светия.
Като потрепна неволно, дом Пауло отмести очи от статуята. Понякога му се струваше, че светия Лейбовиц се надсмива точно над него. „Нима там, на небесата, ни се надсмиват?“ — питаше се той. Спомни си, че самата света Мейзи от Ню Йорк е умряла от пристъп на смях. Но това не беше същото. Тя беше умряла, надсмивайки се сама над себе си. Макар разликата да не беше кой знае колко голяма.
— У-у-уп — отново се оригна абатът.
Наистина във вторник, празника на света Мейзи, хорът се смее почтително по време на месата в нейна чест: „Алилуя, ха-ха! Алилуя, хо-хо!“
— Sancta Maisie, interride pro me.43
И ето, че царят пристигна, за да претегли с развалените си везни съхраняващите се в подземието книги. А защо „развалени“, Пауло? И какво ти дава право да мислиш, че „Книга на Паметта“ не съдържа някаква сладникава каша? Дори почтеният Боедулус беше отбелязал презрително веднъж, че поне половината от нея може да бъде наречена Книга на Неизповедимото. Там, несъмнено, се съдържаха истински фрагменти от загиналата цивилизация. Но колко от тях бяха доведени до нивото на безсмислени празни приказки, украсявани с херувими и маслинови клончета от четиридесет поколения невежи монаси — деца на средновековната тъмнина? А други, заучени наизуст и предавани векове от уста на уста, бяха изпълнени със съвсем непонятни сведения и изрази.
„Аз го накарах да извърви дълъг път от Тексаркан през враждебна страна — помисли си Пауло. — А сега ме вълнува само едно: това което сме съхранили и имаме, може да се окаже безполезно за него, това е то.“
Той изпусна ветрилото, стисна здраво юмруци и започна да стене през зъби, като се стараеше да не поглежда към светия. Жестокият ангел, притаен в своята засада, издиша пламък и взриви телесната си обвивка. Дом Пауло се наведе над масата. Усещаше, сякаш в него се скъса някаква нажежена струна. Тежкият му дъх изчисти едно кръгче в покритата с пустинен прах повърхност на масата. Стаята стана розова. Пространството около него се запълни с рой черни мушици. „Не смея да се оригна, страхувам се да не изплюя нещо, което се е откъснало от мен, но… свети наш застъпнико, трябва да го направя. Това е съдбата. Ergo sum.44 Господи Боже, приеми този дар.“
Той се оригна и отпусна глава върху масата, усещайки солен вкус в устата си.
„Настъпи ли вече часът, о Господи, когато чашата се напълни или мога да почакам още малко? Но разпятието на всяка цена ще дойде. То идва още от времето на Аврам, винаги идва. И за Пфардентрот също ще дойде. Всеки по един или друг начин ще бъде прикован към кръста с гвоздеи и ще виси на него, а ако падне, ще бъде пребит до смърт с мотики, така че, направи го с достойнство, старче.“
Абатът дълго чака. Мушиците започнаха да изчезват, стаята загуби ярката си окраска, стана сива и замъглена. „Е, какво, Пауло, ще ти изтече ли кръвта или ще ги изиграеш всички?“
Той се вгледа през обгръщащата го мъгла и отново откри лицето на светия. Усмивката беше едва забележима — печална, разбираща и още някаква си. Над палача ли се надсмива? Не, смее се като палач. Надсмива се над Stultus Maximus,45 над самия Сатана. За първи път дом Пауло ясно разбра това. Изпивайки смъртоносната чаша, той тържествуващо хихикаше. Haes commixtio…?46
Приор Голт го намери легнал на масата, почти отлетял в небитието. Кръвта се просмукваше през устните на абата. Младият свещеник напипа бързо пулса. Дом Пауло се пробуди веднага, изправи се в креслото и произнесе повелително, сякаш все още във властта на съня:
— Казвам ви, това е съвсем нелепо! Абсолютен идиотизъм! Не може да съществува нищо по-абсурдно!
— Какъв абсурд, домине?
Абатът тръсна глава и премига няколко пъти.
— Какво?
— Сега ще повикам брат Андрю.
— А? Точно това е абсурда. Махнете се от тук. Какво искате?
— Нищо, отче абате. Ще се върна веднага, щом намеря брат…
— О, няма нужда от лекар. Но вие сте влезли тук не случайно. Вратата беше затворена. Затворете я отново, седнете и кажете за какво сте дошли.
— Изпитанието премина успешно. Имам предвид лампата на Корнхауер.
— Това е добре. Разкажете ми за опита. Сядайте и започвайте да разказвате за всичко това…
43
Света Мейзи, посмей се за мен (лат.)
44
Следователно, съществувам (лат.)
45
Великите глупци (лат.)
46
Такава смес… (лат.)