Апокалипсис I ((Кантата за Лейбовиц))

По носа на светия Лейбовиц пълзеше муха. Очите на статуята сякаш проследяваха движението й, което накара абатът да я прогони. Той се отнасяше много нежно към скулптурата от двадесет и шестото столетие. На лицето на статуята беше запечатана насмешлива усмивка, между другото съвсем неуместна за своето изображение. Усмивката беше доста крива, веждите бяха ниско отпуснати в леко подозрително примигване, а в ъгълчетата на очите бяха стаени бръчки от смях.

На едното рамо на светия лежеше краят на обвитото около врата му въже на палача, затова изражението на лицето му често предизвикваше недоумение. Може би това беше резултат от нееднородност в строежа на дървото, от което беше издялана фигурата на Лейбовиц. Много често древните майстори бяха създавали своите скулптури като просто следваха естествените извивки на дървото. Понякога дом Пауло се чудеше, как дървеният Лейбовиц е преживял столетията, в които са властвували неговите предшественици. Причина за това беше твърде ехидната усмивка на светия. „Твоята усмивка някога ще те погуби“ — предупреждаваше го често той. Разбира се, светият трябва да се радва на небесата. Псалмите казваха, че самият Господ може тихичко да се усмихва. Но абат Малмеди беше по-скоро недоволен… успокой душата му, Господи. Какво важно магаре беше той! Интересно, как си се отървал от него? За някои ти нямаш достатъчно почтен вид. Тази усмивка… На мене ми харесва, но… Някога в това кресло ще седне някой зъл пес. Cave Canem41.

Той ще те замени с гипсов Лейбовиц Многострадалец. Такъв, който не гледа мухите отблизо. А теб ще те ядат термитите в някое складово помещение.

Абатът махаше с ветрилото си, направено от пера на лешояди, но от това не му ставаше по-прохладно. Въздухът на нажежената пустиня, нахлуващ през прозореца, беше като топлина от печка. Това понижаваше и без това лошото му самочувствие, предизвикано от демона или жестокия ангел, който се въртеше около корема му. Тази горещина напомняше за неясна опасност, за раздразнена гърмяща змия, за буря, бушуваща над планините, за бясно куче или за помътен от топлината разум.

— Бъди милостив — мърмореше той на глас, като се обръщаше към светия. Молеше се за прохладно време, буден разсъдък и по-голяма яснота вместо предчувствието за неопределена опасност. Казваше си, че всичко това е от храната и може да се избави от него, ако спазва диета. Но веднага отхвърляше и това, като си признаваше честно, че не храната за стомаха е причината, а храната за мозъка.

Нещо там горе се беше оказало трудносмилаемо. Но какво?

Дървената статуя не даваше отговор. Това беше истинска каша. Понякога съзнанието му работеше на пресекулки. Но по-добре да не мисли за това, когато го мъчат спазми и теглилките на везните за обкръжаващия го свят стават по-тежки. Какво измерва този свят? Това, което не може да се измери. Понякога неговите везни лъжат. Слага на кантара живота и труда, а от другата страна изравняват със сребро и злато. Страните никога не се изравняват, но той продължава и продължава да тегли. При това изгубва достатъчно човешки живота, а понякога и малко злато. И сега през пустинята върви цар със завързани очи, който носи повредени везни и чифт монашески кокалчета за игра, залети с олово. А на знамената му е извезано: Vexilla Begis…42