Апокалипсис I ((Кантата за Лейбовиц))
- Автор: Миллер-младший Уолтер Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христина Минкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Апокалипсис I ((Кантата за Лейбовиц))». Краткое содержание книги:
На фона на неумолимия апокалипсис всичко се откроява до абсурдна рязкост: смисълът, възходът и гибелта на цивилизацията; технологията като спасител и разрушител; човекът разпънат между хуманизма и егоистичната си, ирационална и разрушителна природа… Само религията е тази, която побеждава и в пораженията си.
Налага се отново да напълня чашата, Пауло. Моли се на Бога да ти помогне. Опасявам се, че това ще бъде пагубно за теб. Надявам се, че ти и твоите братя ще изпълните тази молба на очакващия с нетърпение вест Маркус Аполо. Бъди здрав в името на Христос, приятелю мой.
Дадено в Тексаркан в осмия ден от празника на свети Петър и Павел, година от Рождество Христово…“
— Дай да погледна още веднъж печата — каза абатът.
Монахът му протегна свитъка и дом Пауло го поднесе към очите си. В долната част на пергамента имаше размазани букви, нанесени с дървен печат.
„Одобрено от Ханеган Втори, владетел по милостта божия, управител на Тексаркан, защитник на вярата и духовен пастир на Равнината.
Неговият собственоръчен знак: +“.
— Интересно, не е ли поръчал Негово величество на някого да прочете това писмо? — каза абатът със съмнение.
— Ако беше така, господарю мой, би ли стигнало писмото до нас?
— Мисля, че не. Но да пише лекомислени волности под носа на Ханеган, само за да се надсмее над неграмотността му — това не е характерно за Маркус Аполо. Вероятно се е опитал да ми каже нещо между редовете и не е измислил друг, по-безопасен начин. А и това място в края, в което ми говори за чашата. Съвсем ясно е, че нещо го безпокои. Но какво? Това не подхожда на Маркус, съвсем не му подхожда.
От получаването на писмото бяха изминали няколко седмици. През това време дом Пауло почти ослепя. Изостриха се отдавнашните му болки в стомаха. Той постоянно мислеше за миналото, като че ли нещо там можеше да предотврати надигащата се опасност. „Каква опасност?“ — питаше се веднага свещеникът. Сякаш нямаше разумна причина за притеснение. Стълкновенията между монасите и преселниците бяха прекратени отдавна. Нямаше слухове за нападение нито от север, нито от изток. В оазиса имаше достатъчно вода. Нямаше епидемии, а и животните бяха здрави. Житните култури бяха дали богат урожай. Навсякъде все по-силно се забелязваха признаците на прогреса. Дори в селището Санли-Бувитс беше достигнато фантастично ниво на грамотността, осем процента, което, разбира се, се дължеше на труда на монасите от ордена Лейбовиц.
И въпреки всичко дом Пауло беше завладян от лоши предчувствия. Сякаш някаква неизвестна опасност заплашваше изгрева на слънцето. Тези мисли го обгръщаха като рояк нахални насекоми, летящи пред самото му лице. Това беше усещане за нещо неизбежно, безжалостно, безразсъдно.
„Какви са тези глупости, старче? — ядосваше се сам на себе си той. — Когато си вече изморен от живота, сигурно всяка промяна ти се струва като някакво зло, защото разбърква добре познатия ти ред. Дори за това да е виновен самият дявол, то не му придавай по-голямо значение, отколкото заслужава проклетата му същност. Или вече наистина си изморен от живота, древно изкопаемо такова?“
Но и самовнушението не помагаше на абата да се освободи от това предчувствие.
— Мислите ли, че лешоядите вече са изкълвали стария Елеазар? — дочу се тих глас близо до него.
Дом Пауло се обърна. Гласът принадлежеше на отец Голт, неговия заместник и най-вероятен приемник. Той прехвърляше в ръце броеницата си и сякаш беше смутен, че е нарушил уединението на абата.
— Елеазар? Имаш предвид Бениамин? Чул ли си скоро нещо ново за него?
— О, не, отче абате! — Голт се разсмя насила. — Стори ми се, че гледате към онези възвишения и си помислих, че се безпокоите за стария евреин. — Той кимна с глава към силуета на планината и добави: — Там нагоре се издига струйка дим и аз предполагам, че той е все още жив.
— Ние не трябва да предполагаме — рязко каза дом Пауло. — Аз възнамерявам да отида там и да го навестя.
— Вие така се разгорещихте, сякаш тръгвате веднага — усмихна се Голт.
— След ден или два.
— Бъдете внимателен. Казват, че хвърлял камъни към всеки, който се приближи.
— Не съм го виждал от пет години — призна абатът — и се срамувам от това. Той е толкова самотен. Трябва да отида при него.
— Ако е толкова самотен, тогава защо живее като отшелник?
— За да избегне самотата в този млад свят.
— Това, вероятно, е негово лично усещане, домине — разсмя се младият свещеник. — Аз, например, съвсем не усещам такова нещо.
— Ще го усетиш, когато станеш на толкова години, колкото съм аз или той.
— Не се надявам да доживея до такава възраст. А Бениамин казва, че бил на няколко хиляди години.
Абатът се усмихна замислено.
— Знаеш ли, аз не съм в състояние да оспоря това. За първи път го видях, когато станах послушник преди петдесет години и съм готов да се закълна, че и тогава изглеждаше толкова стар, като сега. Трябва да е доста над стоте.