Апокалипсис I ((Кантата за Лейбовиц))
- Автор: Миллер-младший Уолтер Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христина Минкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Апокалипсис I ((Кантата за Лейбовиц))». Краткое содержание книги:
На фона на неумолимия апокалипсис всичко се откроява до абсурдна рязкост: смисълът, възходът и гибелта на цивилизацията; технологията като спасител и разрушител; човекът разпънат между хуманизма и егоистичната си, ирационална и разрушителна природа… Само религията е тази, която побеждава и в пораженията си.
Поета лежеше на леглото по диагонал, а на една ръка разстояние от него имаше бутилка с вино. Единственото му здраво око святкаше възбудено на светлината на лампата.
— Заспал съм — обясни той и поправи черната превръзка на окото си, а с другата ръка се пресегна за бутилката.
— Тогава се събуди. Веднага ще се махнеш от тук, още тази вечер. И си обери партушините, за да се прочисти въздуха в стаята. Ще спиш в килията на конярите, под стълбището, където всъщност ти е мястото. Утре сутринта ще се върнеш тук, за да изчистиш всичко.
Поета изведнъж стана бяло-син. Плъзна ръката си под одеалото, извади я свита в юмрук и се загледа в нея.
— Кой е използувал преди мен това жилище? — попита той.
— Монсеньор Лонжи. Защо?
— Просто ми е интересно кой е донесъл тук тези дървеници.
Поета разтвори ръката си, смачка нещо и го изтърси настрана.
— Нека ги опита дон Тадео. Аз ще преживея и без тях. Ако остана тук, жив ще ме изядат. И без друго, отдавна се канех да се махна. А сега, когато сте решили да ми върнете старата килия, ще бъда щастлив…
— Нямах предвид…
— … да приема вашето топло гостоприемство, обаче малко по-късно, когато завърша книгата си.
— Каква книга? Всъщност, няма значение. Веднага махни нещата си оттук.
— Точно сега?
— Точно сега.
— Добре. Мисля, че няма да мога да издържа дървениците и тази нощ.
Поета се смъкна от леглото, но спря, за да отпие от бутилката.
— Дай ми виното — заповяда абатът.
— Разбира се. Пийнете си. То е от добра реколта.
— Благодаря ти, макар да си го откраднал от нашата изба. Това може да е било вино за светите тайнства. Мислил ли си по този въпрос?
— Аз не съм преминавал посвещаване.
— Убеден съм, че си мислил за това.
Дом Пауло взе бутилката.
— Не съм го откраднал. Аз…
— Остави виното. Кажи ми от къде си откраднал козата.
— Не съм я откраднал — отново заяви Поета.
— Да не би да се е материализирала?
— Получих я като подарък, о, най-благородни.
— От кого?
— От един скъп приятел, доминисимо.
— Чий „скъп приятел“?
— Мой, сър.
— Що за глупости? Кой е този…
— Бенеамин, сър.
Лицето на дом Пауло изрази дълбоко учудване.
— Ти си я откраднал от стария Бенеамин?
При тези думи Поета се дръпна като от удар.
— Не съм я откраднал, забележете.
— А тогава какво?
— Бенеамин настоя да я взема като подарък, след като съчиних сонет в негова чест.
— Кажи ми истината!
— Спечелих я на игра на ножчета — покорно се отрече Поета от думите си.
— Така, значи!
— Това е самата истина! Старият негодник ме обра съвсем и отказа да ми отпусне кредит. Тогава аз заложих стъкленото си око срещу неговата коза. И спечелих всичко.
— Изгони козата от абатството.
— Но това е изключителна порода коза. Млякото й има неземен аромат, сякаш в него има амброзия. Несъмнено, старият евреин живее толкова дълго благодарение на него.
— И колко дълго живее?
— Общо пет хиляди четиристотин и осемдесет години.
— Аз пък си мислех, че той е само на три хиляди двеста…
Дом Пауло прекъсна рязко фразата.
— Какво си правил в Последното убежище?
— Играех със стария Бенеамин на ножчета.
— Предполагам, че… — абатът спря. — Добре, де, няма значение. А сега изчезвай оттук. И утре върни козата на Бенеамин.
— Но аз я спечелих честно.
— Нека не обсъждаме това. Отведи козата в конюшнята. Аз сам ще я върна.
— Защо?
— На нас не ни е нужна коза. На теб също.
— Хо-хо-хо — лукаво произнесе Поета.
— Какво означава това? Обясни ми, ако обичаш.
— Пристига дон Тадео. И ето, че козата ще ви потрябва, докато не свърши всичко това. Можете да бъдете сигурен.
Той се усмихна самодоволно.
Абатът с раздразнение му обърна гръб.
— Обирай си крушите и то колкото може по-бързо — каза той и тръгна да оправя спора в подземието, където се съхраняваше и „Книга на Паметта“.
14
Сводестите подземия бяха изградени по времето на езическите набези от север, когато ревящите орди бяха запълнили по-голямата част от Равнината и пустинята. Те грабеха и разрушаваха всичко, което се изпречваше на пътя им. „Книга на Паметта“, това малко наследство от знанията на миналите векове, беше зазидана под подземните сводове в абатството на Лейбовиц. Така тя трябваше да бъде предпазена както от езичниците, които можеха да я унищожат просто от любов към разрушенията, така и от кръстоносните рицари-монаси. Те се бяха отдали на разгул, грабежи и сектантско противоборство и можеха да я изгорят като „еретична“, следвайки теологичните възгледи на техния антипапа Висарион.