Апокалипсис I ((Кантата за Лейбовиц))
- Автор: Миллер-младший Уолтер Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христина Минкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Апокалипсис I ((Кантата за Лейбовиц))». Краткое содержание книги:
На фона на неумолимия апокалипсис всичко се откроява до абсурдна рязкост: смисълът, възходът и гибелта на цивилизацията; технологията като спасител и разрушител; човекът разпънат между хуманизма и егоистичната си, ирационална и разрушителна природа… Само религията е тази, която побеждава и в пораженията си.
— На три хиляди двеста и девет, както казва самият той. А понякога и на повече. И аз мисля, че той искрено вярва в това. Любопитна лудост.
— Не съм уверен, че е луд, отче. Просто малко отклонение от здравия смисъл. А какво искаше да ми кажеш преди малко?
— Има три малки въпроса. Първо — защо сте заповядали Поетът да освободи жилището за кралски гости? Заради пристигането на дон Тадео ли? Той ще остане само няколко дни, а поетът вече пусна корени.
— Аз ще се оправя с Поета-Ей, ти! Друго какво има?
— Вечерната служба. Ще я отслужите ли вие?
— Не, аз няма да бъда на вечерната служба. Ще я отслужиш ти. Друго?
— Скарване в избените помещения… заради експеримента на брат Корнхауер.
— Кой и защо?
— Е, всъщност, заради глупост. Брат Армбрустер изобразява поза vespero mundi expectando39, докато брат Корнхауер се представя за утринна песен на златния век. Корнхауер разместил нещо, за да направи място за оборудването си в стаята. Армбрустер крещи: „Проклятие!“, брат Корнхауер крещи „Прогрес!“ и, кипящи от гняв, те се явиха при мен, за да разреша спора им. Поскарах им се, че не са успели да сдържат страстите си и двамата тръгнаха кротки като агънца. След шест часа подът на библиотеката отново трепереше от необуздания рев на брат Армбрустер: „Проклятие!“ Бих могъл да укротя и този взрив, но изглежда за тях въпросът е жизнено важен.
— Важно нарушение на реда, бих казал. Какво искаш да направя? Да им спра храната?
— Засега не, но трябва строго да ги предупредите.
— Добре, ще се оправя и с тази работа. Това ли е всичко?
— Това, домине — монахът понечи да си тръгне, но отново се обърна към абата. — Между другото, смятате ли, че устройството на брат Корнхауер ще проработи?
— Надявам се, че не — изфуча дом Пауло.
Лицето на отец Голт изрази учудване.
— Но тогава, защо му позволявате…
— Преди всичко от любопитство. Макар и… Около тази работа се вдига много шум и аз вече съжалявам, че разреших да започне.
— Защо тогава не го спрете?
— Надявам се да стигне до пълен крах и без моята помощ. Ако неговият замисъл се провали, то ще стане точно по време на посещението на дон Тадео. Това ще бъде най-подходящата форма на смирение гордостта на брат Корнхауер. Ще се наложи да му припомня и за призванието, преди да започне да си мисли, че религията го е приела, само за да построи в манастирската изба генератор на електрическа енергия.
— Но вие сте готов да допуснете, отче абате, че в случай на успех това ще бъде изключително високо постижение?
— Нищо такова не съм готов да допусна — рязко го прекъсна дом Пауло.
Когато Голт си тръгна, абатът реши да се занимае най-напред с Поета-Ей, ти!, а след това с проблема „Проклятието“ срещу „Прогреса“. Най-просто решение на проблема с Поета беше да го изгони от кралските апартаменти или, още по-добре, от абатството и околностите му. Но никой не можеше да се надява да се избави от Поета с помощта на „най-простото решение“!
Абатът премина през двора почти пипнешком до постройката за гости, тъй като повечето прозорци вече бяха тъмни. Не светеха и прозорците на кралските покои. Това време, обаче, Поета използуваше за почивка и сигурно беше вътре.
Като влезе в къщата, абатът напипа вратата в дясно и почука. Отговор не последва, само някъде отвътре се донесе слаб блеещ звук. Почука отново, побутна вратата и тя се отвори.
Слабата светлина на тлеещите въглени разсейваше тъмнината. Усещаше се някаква миризма на развалена храна.
— Поете?!
Отново слабо блеене, но този път по-близо. Абатът запали от огъня една треска и се огледа. В стаята цареше безпорядък, от който потръпна. Там нямаше никого. Пренесе огъня в лампата и тръгна да изследва другите стаи. Сигурно щеше да се наложи да се изстържат и да се опушат добре преди да настанят в тях дон Тадео. Може би трябваше да се пречистят и с молитви. Дом Пауло се надяваше да застави Поета-Ей, ти! да изчисти, но все пак знаеше, че шансовете за това са твърде малки.
Във втората стая абатът изведнъж почувствува, че някой го гледа. Бавно се огледа и забеляза самотно кръгло око, което се взираше в него от стоящата на полицата кана за вода. Дом Пауло приятелски му кимна и продължи нататък.
В третата стая намери една коза, която до сега не беше виждал.
Козата стоеше на капака на висок сандък и ядеше ряпа. Главата й беше съвсем плешива и на светлината на лампата изглеждаше ярко синя. Явно, това беше урод по рождение.
— Поете?! — рязко извика абатът като гледаше козата и подръпваше кръста на врата си.
— Тук съм — дочу се сънен глас от четвъртата стая.
Дом Пауло въздъхна с облекчение. Отвратителното привидение продължаваше да дъвче ряпата.
39
Очакващ залеза на света. (лат.)