Учението на дон Хуан (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мира Антонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Учението на дон Хуан (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)». Краткое содержание книги:
Яростта, която бях изпитал преди, изчезна. Негодуванието се смени с копнеж — една радостна привързаност към дон Хуан. Той каза, че трябва да се мъча да не заспя, че вече нямам тяло и съм свободен да се превърна в каквото поискам. Той отстъпи. Очите ми бяха на нормално ниво, сякаш стоях пред него. Той протегна двете си ръце към мен и ми каза да вляза в него.
Аз ли се придвижих напред или той дойде по-близо до мен, но ръцете му бяха почти на лицето ми — на очите ми, макар че не ги усещах.
— Влез в гърдите ми — чух го да казва.
Усетих, че го поглъщам. Беше същото усещане като за еластичността на стената.
След това можех да чувам единствено неговия глас, който ми нареждаше да гледам и добре да виждам. Вече не можех да го различа. Както изглежда, очите ми бяха отворени, тъй като виждах проблясъци от светлина върху червено поле, сякаш гледах „светлина“ през затворени клепачи. След това мислите ми отново бяха включени. Те се върнаха като бърза вълна от образи — лица, сцени. Сцени без никаква връзка изникваха и изчезваха. Беше като бърз сън, в който образите се застъпват и променят. После мислите започнаха да намаляват като брой и интензивност и скоро отново си отидоха. Имаше само съзнание за привързаност, за това, че съм щастлив. Не можех да различа никакви форми или светлина. Изведнъж бях изтеглен нагоре. Отчетливо усетих, че съм повдигнат. И бях свободен, движещ се с огромна лекота и скорост във вода или въздух. Плувах като змиорка. Извивах се и се усуквах, реех се нагоре и надолу, както си поискам. Усетих студен вятър да духа край мен. Започнах да летя като перо напред и назад, и надолу, все надолу.
Събота, 28 декември 1963
Събудих се вчера късно следобед. Дон Хуан ми каза, че съм спал спокойно почти два дни. Имах ужасно главоболие. Пийнах малко вода и ми се повдигна. Чувствах се изморен, извънредно изморен и след ядене отново заспах.
Днес отново се почувствах напълно отпочинал. Дон Хуан и аз разговаряхме за моето преживяване с малкия дим. Мислейки, че иска да му разкажа цялата история така, както винаги го правех, аз започнах да описвам своите впечатления, но тон ме спря и каза, че не е необходимо. Каза ми, че аз действително не съм правил нищо и съм заспал веднага, така че няма за какво да се говори.
— А начинът, по който се чувствах? Нима той изобщо не е важен? — настоях аз.
— Не, не и с дима. По-късно, когато се научиш как да пътуваш, ще говорим; когато се научиш как да влизащ в нещата.
— Наистина ли човек „влиза“ в нещата?
— Не помниш ли? Ти влезе във и мина през стената.
— Аз мисля, че всъщност излязох извън ума си.
— Не, не си.
— Ти по същия начин като мен ли се държа, когато пуши за първи път, дон Хуан?
— Не, не беше същият. Ние имаме различни характери.
— Как се държа ти?
Дон Хуан не отговори. Перифразирах въпроса си и отново го зададох. Но той каза, че не помни своите преживявания и че моят въпрос е като да питам един рибар как се е чувствал първия път, когато е ловил риба. Каза, че димът е уникален като съюзник, а аз му припомних, че и за Мескалито беше казал, че е уникален. Той заяви, че всеки от тях е уникален, но се различават по качествата си.
— Мескалито е закрилник, защото ти говори и може да направлява действията ти — каза той. — Мескалито те учи на правилен начин на живот. И ти можеш да го видиш, защото той е извън тебе. Димът, от своя страна, е съюзник. Той те трансформира и ти дава сила, без някога да показва присъствието си. Ти не можеш да му говориш. Но знаеш, че съществува, защото той отнема тялото ти и те прави лек като въздух. Въпреки това ти никога не го виждаш. Той обаче е тук и ти дава сила да постигнеш невьобразими неща, например като това, когато ставаш безтелесен.
— Аз наистина почувствах, че се освободих от тялото си; дон Хуан?
— Така беше.
— Искаш да кажеш, че аз наистина не съм имал тяло?
— Какво мислиш ти самият?
— Е, не знам. Мога да кажа само как се чувствах.
— Всичко това, което си чувствал, е тук — в действителността.
— Но ти как ме виждаше, дон Хуан? Как ти изглеждах?
— Няма никакво значение как те виждах. То е, както когато сграбчи пръта. Ти усети, че не е там, а го заобиколи, за да се увериш, че е там. Но когато се хвърли към него, отново усети, че не е там.
— Но ти ме виждаше както съм сега, нали?
— Не! Ти не беше, както си сега!
— Добре! Приемам това. Но аз имах свое тяло, нали, макар че не можех да го усетя?
— Не! По дяволите! Ти нямаше тялото, което имаш днес.
— Тогава какво стана с тялото ми?
— Мислех, че си разбрал. Малкият дим взе твоето тяло.