Учението на дон Хуан (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мира Антонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Учението на дон Хуан (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)». Краткое содержание книги:
Но след като ни дадоха вода, дон Хуан ми подаде една торба и всички отидохме на хълмовете. Беше дълго, изморително ходене по едно ниско плато. Там видях няколко растения пейот. По някаква причина не исках да ги гледам. След като прекосихме платото, групата се раздели. Дон Хуан и аз тръгнахме обратно, събирайки пейотени пъпки, точно както първия път, когато му помагах.
Върнахме се късно следобед в неделя, 6 септември. Вечерта водачът отново откри цикъла. Никой не каза дума, но аз отлично знаех, че това е последното събиране. Този път старецът изпя нова песен. Кесия със свежи пейотени пъпки минаваше от човек на човек. Това беше първият път, когато вкусвах свежа пъпка. Тя беше мека, но трудно се дъвчеше. Наподобяваше жилав зелен плод и беше по-стипчива и по-горчива от сушените пъпки. Лично аз намерих свежия пейот безкрайно ободряващ.
Сдъвках четиринайсет пъпки. Преброих ги внимателно. Не довърших последната, защото чух познатия тътен, който отбелязваше присъствието на Мескалито.
Всички пееха неистово и аз разбрах, че дон Хуан и всички останали действително са чули шума. Отхвърлих мисълта, че реакцията им е отговор на знак, даден от някой от тях, само за да ме заблудят.
В този момент усетих като че ли една огромна вълна от мъдрост ме поглъща. Предположението, което ме беше спохождало три години, сега се превърна в сигурност. Отнело ми беше три години да разбера, или по-скоро да открия, че каквото и да се съдържа в кактусите Lophophora williamsii, няма нищо общо с мен. То съществуваше само там навън, на свобода. Сега узнах това.
Пях пламенно, докато вече не можех да произнасям думите. Имах чувството, че сякаш моите песни са вътре в тялото ми, разтърсващи ме неконтролируемо. Трябваше да изляза и да намеря Мескалито, иначе щях да се пръсна. Тръгнах към полето с пейот. Продължих да пея песните си. Знаех, че те са лични мои — едно неоспоримо доказателство за моята целенасоченост. Усещах всяка една от стъпките си. Те отекваха по земята. Тяхното ехо пораждаше неописуема еуфория, че съм човек.
Всяко растение пейот на полето блестеше с румена искряща светлина. Едно растение имаше много ярка светлина. Седнах пред него и му изпях песните си. Както пеех, Мескалито излезе от растението — същата подобна на човек фигура, която бях видял преди. С голяма дързост за човек с моя темперамент, аз му пях. Изведнъж чух звук на флейти или на вятър — една позната музикална вибрация. Той като че каза, както преди две години: „Какво искаш?“
Заговорих много високо. Казах, че знам, че в живота и постъпките ми има нещо грешно, но не мога да открия какво е то. Помолих го да ми каже какво не е наред с мен, а също да ми каже и името си, за да мога да го викам, когато имам нужда от него. Той ме погледна, издължи устата си като тромпет, докато стигна до ухото ми, и ми каза своето име.
Изведнъж видях собствения си баща да стои в средата на пейотеното поле, но полето беше изчезнало и на сцената беше старият ми дом, домът на моето детство. Баща ми и аз бяхме застанали до едно смокиново дърво. Прегърнах баща си и бързо започнах да му казвам неща, които никога преди не съм могъл да кажа. Всяка една от мислите ми беше стегната и по същество. Сякаш наистина нямахме време и аз трябваше да кажа всичко наведнъж. Казах потресаващи неща за моите чувства към него, неща, които никога не бих могъл да произнеса при обичайни обстоятелства.
Баща ми не говореше. Той просто слушаше, а след това беше отдръпнат или сякаш всмукан назад. Отново бях сам. Разплаках се с разкаяние и тъга.
Вървях през полето с пейот, викайки името, което ме бе научил Мескалито. Нещо изплува от една странна, сякаш звездна светлина върху едно пейотено растение. Беше дълъг блестящ обект — нещо като стълб светлина, но с височината на човек. За момент той озари цялото поле със силна жълтеникава или кехлибарена светлина. След това тя запали цялото небе отгоре, рисувайки изумителна, великолепна гледка. Помислих, че ще ослепея, ако продължа да гледам. Бързо закрих очи с ръцете си.
Имах ясното съзнание, че Мескалито ми каза да изям още една пъпка пейот. Помислих си: „Не мога да направя това, защото нямам нож, с който да я отрежа.“ По същия странен начин той ми каза: „Изяж една от земята.“
Легнах по корем и сдъвках върха на едно растение. То ме възпламени. Изпълни всяко кътче на тялото ми с топлина и усещане за проникновеност. Всичко оживя и доби сложни и изящни детайли, но и естественост. Аз бях навсякъде. Можех да виждам горе, долу и наоколо, в едно и също време.