Воалът на господството
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воалът на господството». Краткое содержание книги:
Подчинените на злия бог-луна Арикарат, вещерите вече не са в сянка, а открито налагат контрол над столицата и целия континент. Лукавият Авун ту Коли е със статута на Император, но е подчинен на полуделия Върховен чаросплетник Какре. Армии от нови, неуязвими чудовища превземат главните имперски градове един по един. Разпръснати и разединени, благородниците не са в състояние да окажат съпротива и се обръщат за помощ към Различните Сестри и признават официално Аления орден. Щерката наследница Лусия ту Еринима излиза от летаргичния си унес и дава дългоочакваната надежда за спасение. Либера Драмач, Аления орден и бараксите се обединяват за последен, отчаян сблъсък за спасението не само на империята си, а и на цялата планета.
Фаека го изгледа изпитателно.
— И какво решихте?
Мъжът с месинговите зъби приседна пред тях.
Решихме, че имате нужда от помощ.
Девета глава
Юги ту Ксамата, водач на Либера Драмач, се събуди в килията си в Аарака Джо, за да види, че Лусия стои до прозореца и съзерцава езерото. Усещаше главата си натежала от амаксовия корен. Наргилето му си стоеше в ъгъла, ала острият мирис продължаваше да тегне във въздуха — доказателство за поредната безразсъдна нощ. Той се надигна на лакти и одеялото се свлече от голите му рамене. Зимата по тези места беше доста студена и на прозореца нямаше стъкло, но наркотичната треска, която продължаваше да изгаря тялото му, не му позволяваше да почувства студа.
Той примигна и погледна към Лусия. Било заради утринната светлина, било заради състоянието му, но тя му се стори някак си безплътна — изящният й силует сякаш бе прозрачен, а тънката златисто-бяла рокля изглеждаше като ефирен воал. Мъжът никога не бе виждал майка й, но беше чувал, че момичето прилича на Анаис по красивото си детско лице и бледорусия цвят на косата. Тук обаче приликите свършваха — Лусия бе късо подстригана, почти по момчешки, което откриваше грозния набръчкан белег на задната част на врата й, a светлосините й очи разказваха история, която никой друг не би могъл да сподели. Вече бе на осемнадесет жътви и детето, чието израстване Юги беше наблюдавал, бе изчезнало, а на негово място се беше появило нещо красиво и чуждо.
Мъжът се изкашля, за да прочисти гърлото си от снощното опиянение. Когато Лусия не реагира по никакъв начин, реши да прояви по-голяма учтивост.
— Какво правиш тук, Лусия?
След един продължителен миг момичето най-накрая обърна глава към него.
— Ммм?
— В моята стая си — каза търпеливо Юги. — Защо си дошла тук?
Дъщерята на покойната Анаис ту Еринима го изгледа озадачено. Тя се огледа наоколо, сякаш се чудеше как бе дошла тук, и взорът й обходи белокаменните стени, драпирани с обикновени пердета, малката тръстикова рогозка на пода, масичката, раклата и другите дреболии, разхвърляни из помещението. Едва тогава го погледна и на лицето й разцъфна усмивка.
— Искахме да те видим.
— Искахте?
— Аз и Кайлин.
Юги въздъхна и приседна в рогозката си, при което одеялото се свлече до кръста му. Горната част на тялото му бе съвсем слабо окосмена, а няколко дълги белега прорязваха гладката му кожа. Не му хареса подтекстът на последното изречение — че Лусия и Кайлин бяха решили да го извикат заедно. Момичето хранеше голямо уважение към водачката на Аления орден и това не беше никак хубаво. Направо си бе опасно. Той добре познаваше Кайлин.
— За какво става дума?
— Известия от Аксками — рече момичето, без да му предостави повече информация. — Ще те чакаме край езерото.
Мъжът реши да не проявява излишно любопитство.
— Добре — кимна той. — Ще ви намеря.
Лусия отново му се усмихна и се обърна, за да излезе. В съшия момент наргилето му се преобърна с трясък на пода, разсипвайки пепел и парченца изгорели корени върху рогозката. Юги подскочи.
— Не му харесва как омирисваш стаята му — каза Лусия и се плъзна зад завесата.
Водачът на Либера Драмач стана и започна да се облича. Студът прогони и последните остатъци от сънливостта му. Той се наведе и намести наргилето, след което почисти пепелта. Духът никога не беше правил нещо толкова крайно преди. Юги усещаше присъствието му — издължена черна сянка на ръба на периферното му зрение, която щеше да изчезне в мога, когато погледнеше към нея. Нищо повече от немощен призрак, подобен на стотиците други, които обитаваха Арака Джо — съсиреци от кръвта на отдавнашните спомени, смущаващи настоящето.
Отвън имаше коридор със стени от същия бял камък, който изграждаше костите на архитектурния комплекс. От едната му страна се простираше редица четвъртити входове, водещи към помещения, идентични с неговото, а другата бе открита и осигуряваше панорамна гледка към живописния пейзаж.
А той наистина беше впечатляващ — дори и сега, когато възприятията му бяха замъглени от дрогата, не можеше да отрече това. Земята се спускаше надолу към широк път, павиран с вездесъщия бял камък, за да се надигне отново от другата му страна, образувайки живописен склон, където пищно украсените покриви на гигантските храмове надничаха сред зелените върхари на боровете, киджите и камаковите дървета. Светилищата изглеждаха прекалено масивни в сравнение със съвременните храмове, ала това им придаваше внушителност и тежест, подсилена от зашеметяващите барелефи и фризове, изобразяващи сцени от отдавна забравени митове.