Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
Движенията на двамата мъже отново се превърнаха в мъгла. Мирима по-скоро усети, отколкото видя как Върховният маршал избегна атаката — брадвата му посрещна въртящите се топки и те се оплетоха около дръжката й.
Отново се заблъскаха с юмруци и запъшкаха. Ритникът на Скалбейрн помете краката на Боренсон.
Боренсон падна, понечи да се изправи, но Скалбейрн го фрасна с железния си юмрук в лицето.
Зашеметен, Боренсон рухна по гръб, за миг изгубил съзнание.
Скалбейрн извади дългата си кама, скочи на крака и я притисна в брадичката на Боренсон. Мирима се опита да прескочи парапета, уплашена, че Върховният маршал ще забие камата в гърлото на мъжа й, но Сестра Конал я стисна за рамото и извика в ухото й:
— Не се бъркай!
— Предаваш ли се? Предаваш ли се? — зарева грамадният Скалбейрн. Сред тълпата избухнаха ръкопляскания за победителя, придружени от ругатни: „Убий го!“, „Убий го кучия мерзавец!“, „Кралеубиец!“
Обикновено ругатните бяха предназначени само за най-големите страхливци и глупаци. Мирима се изуми от яростните оскърбления. Мъжът й беше убил хала магесница и беше донесъл главата й пред градските порти. Трябваше да го поздравят като герой.
Но хората нямаше да забравят, че мъжът й е убил крал Силвареста. Мирима започна да съзнава, че никога няма да забравят деянието му, никога нямаше да му простят.
„Мистарска курва“ я беше нарекъл сър Хосуел. „Кралеубиец“, крещяха хората на съпруга й. Тя се огледа и видя само зачервени от възбуда лица. Нищо нямаше да ги зарадва повече от това да видят мъжа й убит.
Сега барабанът биеше ритмично и един самотен рог виеше високия, писклив сигнал за смъртния удар.
Призля й. „Той е по-добър от всеки от вас — искаше й се да изкрещи. — По-добър е от цялата ви сган, взета заедно!“
Тълпата зашътка, за да чуят отговора на Боренсон над тътена на барабана.
А там, легнал сред калта на арената, с притисната във вратната му вена грамадна кама, Боренсон отговори с гръмкия си смях, разсмя се толкова сърдечно, че Мирима се зачуди дали целият този бой не е нагласен само за забавление на дребните лордове.
Навярно не беше смъртен двубой в края на краищата, обнадежди се тя. Двама опитни воини, играещи си на смъртна битка само за да възбудят една тълпа. Правили го бяха и преди.
— Предаваш ли се? — отново изрева Върховният маршал Скалбейрн и тонът му ясно даде да се разбере, че това не е шега.
— Предавам се — отвърна през смях сър Боренсон и понечи да се надигне. — Сили небесни, не бях срещал човек, който да ме подреди така.
Но Върховният маршал изръмжа злобно, натисна надолу главата на Боренсон и опря по-силно острието на дългия нож в гърлото му.
Според правилата на официалния рицарски двубой, предавайки се, сър Боренсон оставяше живота си в ръцете на Върховния маршал. Сега животът му принадлежеше на Скалбейрн и той можеше да бъде убит или оставен жив според прищявката му.
Но формалният рицарски кодекс на бойното поле рядко се взимаше на сериозно тук, на турнирната арена. От един победен рицар можеше да се поиска да плати откуп във вид на оръжие и доспехи, понякога дори в пари или земя. Но никога не го убиваха току-така.
— Няма да се отървеш толкова леко! — изрева като бик Върховният маршал. — Животът ти е мой, долно копеле, и смятам да ти го взема!
Сър Боренсон се отпусна на гръб, стъписан от яростта на Върховния маршал.
Друг на негово място сигурно щеше да продължи да се бори с надеждата да отърве живота си. Но верен на думата си, Боренсон остана да лежи, надсмивайки се на противника си.
— Казах „предавам се“. Ако ми искаш живота, взимай го!
Върховният маршал се усмихна дивашки и надвеси гигантското си туловище над него, сякаш изгаряше от нетърпение да забие ножа в гърлото му.
— Най-напред един въпрос — изръмжа Върховният маршал. — И трябва да ми отговориш честно, иначе — животът ти.
Боренсон кимна и светлосините му очи станаха ледени.
— Кажи ми — ревна Върховният маршал, — Габорн Вал Ордън наистина ли е Земен крал?
Чак сега Мирима разбра, че Върховният маршал не иска живота на съпруга й, а само информация. И толкова държеше да я получи, че бе готов да рискува живота си заради нея.
Честта задължаваше един признал поражението си рицар на бойното поле да говори истината. Сега Боренсон щеше да каже истината, стига отговорът му да не представляваше измяна към неговия господар.
Върховният маршал беше извикал така, че цялото поле се смълча да чуе отговора. С глас, не търпящ възражение, Боренсон заяви:
— Той наистина е Земния крал.