Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
— Упражнява се — обяснява Рене. — Иска да се върне в цирка.
— В цирка ли? — Поглеждам Герда с подновен интерес. — Била ли е някога в цирк?
— Разбира се. Там е отраснала. Но циркът фалирал. Не могъл вече да плаща месото на лъвовете.
— Тя при лъвовете ли е била?
Рене се смее като някой фелдфебел и ме поглежда подигравателно.
— Щеше да бъде вълнуващо, нали? Не, тя беше акробатка.
Герда отново профучава над нас. Поглежда ме с втренчени очи, сякаш иска да ме хипнотизира. Но тя съвсем не мисли за мене; гледа втренчено само от напрежение.
— Богат ли е в същност Вили? — пита Рене дьо ла Тур.
— Мисля, че е богат. Доколкото може да се каже днес за някого, че е богат. Търгува и има цял куп акции, които всеки ден се покачват. Защо?
— Обичам, когато мъжете са богати. — Рене се смее със своя сопран. — Всяка дама обича това — реве тя като в казармен двор.
— Забелязал съм го — казвам горчиво аз. — Един богат мошеник е за предпочитане пред един честен, беден служител.
Рене се тресе от смях.
— Хем богат и хем честен не може, мойто момче! Днес не може! А навярно и преди е било така!
— Освен ако някой получи наследство или му се падне голямата лотарийна печалба.
— И тогава няма да може. Парите развалят характера, нима все още не знаете това?
— Зная. Но защо тогава ги цените толкова много?
— Защото характерът не ме интересува — изцвърчава Рене с превзет глас на стара мома. — Аз обичам комфорта и сигурността.
Герда профучава към нас с отлично салто. Тя застава на половин метър пред мене, залюлява се няколко пъти насам натам върху пръстите на краката си и се смее.
— Рене лъже — казва тя.
— Ти чу ли какво разправя?
— Всяка жена лъже — казва с ангелски глас Рене. — И ако не лъже, нищо не струва.
— Амин! — отвръща дресьорът на кучета. Герда приглажда косата си назад.
— Аз съм готова. Почакай, докато се преоблека.
Тя отива към една врата, на която виси табелка с надпис „гардероб“. Рене гледа след нея.
— Хубавка е — обяснява делово тя. — Погледнете стойката й! Върви изправена, това е главното за една жена. Задникът трябва да е прибран, а не изпъкнал. Акробатите учат това.
— Такова нещо слушах веднъж — казвам аз. — От един познавач на жени и на гранит. Кога човек върви както трябва?
— Когато има чувството, че със задника си може да задържи монета от пет марки… и след това да я забрави.
Опитвам се да си представя. Не мога; много отдавна вече не съм виждал монета от пет марки. Но познавам една жена, която може да извади по този начин средно голям гвоздей от стената. Това е госпожа Бекман, приятелката на обущаря Карл Брил. Тя е мощна жена, цялата е сякаш от желязо. Карл Брил е спечелил вече няколко облога с нея и аз самият съм се възхищавал от изкуството й. Забиват гвоздей в стената на работилницата, не много дълбоко, разбира се, но така, че да е необходимо силно дръпване с ръка, за да се изтегли. После събуждат госпожа Бекман. Тя се явява сред пиячите в работилницата в лек пеньоар, сериозна, трезва и делова. Намотават малко памук около главичката на гвоздея, за да не може да я нарани, след това госпожа Бекман застава зад един нисък параван, с гръб към стената, леко приведена, с целомъдрено запретнат пеньоар и ръце, опрени на паравана. Маневрира малко, за да хване гвоздея със задника си, изведнъж се стяга, изправя се, отпуска се… и гвоздеят пада на пода. Обикновено се посипва малко прах от мазилката. Госпожа Бекман се обръща безмълвно, без признаци на триумф и изчезва нагоре по стълбите, а Карл Брил, прибира парите за облога от учудените любители на тази игра. Всичко е на строго спортна основа; никой не разглежда формите на госпожа Бекман другояче, освен от чисто професионалната страна. И никой не се осмелява да й подметне двусмислена дума. Тя ще му залепи плесница, която ще му отнесе главата. Госпожа Бекман има сила на исполин, в сравнение с нея двете атлетки са малокръвни деца.
— И тъй, направете Герда щастлива — казва лаконично Рене. — За четиринадесет дни. Не е трудно, нали?
Аз съм донякъде смутен. В ръководството за добро държание сигурно не е предвидено такова положение. За щастие, явява се Вили. Облечен е елегантно, с накривена лека, сива шапка „Борсалино“ на главата и въпреки това прави впечатление на някакъв циментов блок, накичен с изкуствени цветя. Той целува с благороден жест ръката на Рене; после бръква в джоба си, изважда една малка кутийка.