Наследството на Пьоленберг
- Автор: Антъни Ивлин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Минчо Чучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследството на Пьоленберг». Краткое содержание книги:
В приземния етаж майката и брат му провеждаха съвещание, както той бе предположил.
— Няма да допусна това — говореше принцесата. — Един бог знае какво ще извърши, когато се настани там. Представяш ли си го в „Риц“, ако изпадне в някой от пиянските си пристъпи и започне да чупи всичко около себе си!
— Няма да го направи — опитваше се да я успокои Филип. — В клиниката го излекуваха от тези припадъци. Сега, мамо, той просто пие. Опитах се да го разубедя, но знаеш как се заинатява, когато спориш с него.
— Много си мекушав — разгневи се принцесата. — Винаги го защитаваш и извиняваш! Решила съм да го отстраня… стига ми вече! Ще искам да го освидетелствуват и затворят. Едва тогава ще имаме мир!
— Не можеш да постъпиш така — говореше успокоително синът. — Хенри не е луд и не бива да му правиш такова нещо. Няма да се съглася с такива действия. Знаеш добре, че такъв факт ще стане обществено достояние. Прикривали сме го цял живот, а и ти самата твърдиш, че не му остава още дълго. Не бива да помисляш дори за такова разрешаване на въпроса. Невъзможно е.
Разяреният й поглед го стрелна като струя парещи лъчи. Под напора на гнева си изглеждаше много по-стара и жестока.
— За нас няма невъзможно, както вече го доказахме веднъж. Знаеш какво се бе струпало върху главите на Фон Хеселови, но се справихме даже със силата на гестапо. Никога не ми споменавай, че е невъзможно да се направи нещо.
— Справихме се, но на каква цена, мамо? Дните, когато се уреждаше всичко със заплащане, са минало. Притежаваме сила и пари, но нямаме повече право да злоупотребяваме с тях. Старият свят ни позволяваше това, но новият не иска, независимо от това как мислиш ти. Прикрихме убийството на това дете, защото осигурихме родителите за цял живот и ги преместихме на петстотин мили далеч от Франкфурт. Ние обаче не можем да поставим Хенри в затвор за лунатици и с това да ликвидираме проблема. Облечен е в права и номинално той е главата на семейството. Не желаеш скандалът по повод съкровището да ни очерни, нали? Ако постъпиш така с Хенри, ще бъде още по-лошо.
— Оформил си ново съзнание, сине мой, така ли? — запита подигравателно тя, възправила гордото си патрицианско презрение срещу неговия обикновен морал. — Говориш като буржоа. Забравяш кои сме ние.
— Никога не бих могъл да направя такова нещо — върна се отново той на темата за брат си. — Още от раждането си съм закърмен, а и по-късно заживял с мисълта за важната роля на нашия род. Наблюдавах те как управляваш нашата империя, мамо, и приех всичките си задължения. Времената обаче се промениха и дори ние не сме в състояние да върнем онова, което сме били. Силни сме, да, но не сме вече феодалните барони от времето преди войната. Не можем да се държим както преди. Обществото няма да ни изтърпи и най-горещо ти препоръчвам да не си правиш такива експерименти.
— Това не са основания да протежираш този пияница маниак! Това е демонстрация на твоята слабост! — Тя така му се бе ядосала заради решителното му противопоставяне на нейната воля, че беше готова да му надума какво ли не, за да го накаже. Обичаше го, както бе обичала баща му, но бе влюбена в силата си да се налага повече, отколкото във всичко друго. Той беше също Фон Хесел, но от по-меко тесто. Притежаваше глупава съвест и морални принципи, които я изпълваха с отвращение. Изкушението да му каже това се надигни за миг в нея, но тя веднага го потисна. Само глупак събаря къщата заради това, че вратата скърца. — Той представлява за нас опасност и зло — продължи студено тя. — Винаги съм знаела, че ще стовари върху главите ни някаква ужасна трагедия. Позволи му тогава да замине за Париж. Позволи му да се меси, да се рови в това гнездо на оси заедно с Фишер и тази жена. Ако нещо се обърка, твоя ще бъде отговорността!
Тя обърна гръб и напусна стаята. Филип я проследи с поглед. Знаеше, че майчиният му гняв продължаваше по цели дни. Щеше да се движи из двореца и да го пренебрегва, докато не се яви пред нея и не се извини най-раболепно. Беше от тези жени, които, укрепили веднъж здрава връзка с някого, не го изпускат из лапите си. Чувствуваше влиянието й даже когато не са заедно, силата на привързаността си към нея, притеглянето на нейната воля.
Възхищаваше се от свръхчовешката сила на характера й. Тя устоя пред Хитлеровото правителство и не позволи да бъдат заграбени фабриките им. След войната се пребори с обвиненията в симпатия към нацистите. Накрая успя да обедини лоялността на хилядите работници зад себе си. Тя беше като стомана — скала, на която винаги се е облягал от времето на детинството си, защото старият принц бе умрял, когато той беше още малко момче.