Целувката на черната вдовица
- Автор: Фийдър Джейн
- Серия: kiss #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Матева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Целувката на черната вдовица». Краткое содержание книги:
Той вдигна поглед към изсветляващото небе. Конят му, усетил нетърпението на ездача, затропа неспокойно с копита. Хю искаше всичко да свърши бързо. Все пак той щеше да изтръгне една жена и децата й от обичайната им обстановка, да ги лиши от дом, затова му се искаше да не удължава излишно тази позорна мярка.
Гуинивър излезе от къщата с магистъра и управителя си и отначало не забеляза присъствието на Хю.
След това го откри в далечния край на двора. Всъщност беше невъзможно да не го забележи в утринния здрач. Той е… внушителна фигура, помисли си тя, търсейки думата, която да го опише точно. Реален, силен… много лесно можеше да си представи, че има насреща си човек, който вдъхваше страх и ужас. Представи си го как връхлита като хала с изваден меч върху противниците си и тази картина я накара да настръхне.
Късо подстриганата посивяла коса под плоската черна барета, ясносините очи, изпънатите рамене, подчертани от кожения жакет под късата широка наметка от сива вълна, му придаваха вид на пълководец, който не познава пощада — макар че сега си имаше работа само с жени и деца. Даже ако успееше да му избяга, прогонена от дома си, тя щеше да бъде осъдена на относителна бедност, да загуби всичко, за което бе работила толкова упорито. Животът й щеше да мине в изгнаничество. Болезнено прозрение…
— Ние ще ви чакаме в Кулдън, милейди — пошепна в ухото й Кроудър.
— Ако рече бог — отвърна тихо тя. — Къде са момичетата?
— Отидоха да се сбогуват с кучетата — отговори магистърът. Гуинивър хвърли поглед към приближаващия се ездач, чието нетърпение буквално, се усещаше във въздуха.
— Някой да доведе децата, Кроудър. — Тя се запъти бавно към могъщия черен жребец. — Лорд Хю, виждам, че горите от нетърпение да извършите конфискацията. Денят все още не е настъпил.
Мъжът я огледа внимателно и потръпна при вида на бледото, овладяно лице и дълбоките сенки под очите. Смарагдовозелената рокля му беше позната — тя беше облечена с нея при първата им среща в гората. Познаваше и тъмнозеленото було с тънка диадема, обсипана със скъпоценни камъни, под които блещукаха светлите й коси.
— Не виждам смисъл да удължаваме неизбежното, мадам.
— Прав сте.
— Мамо… мамо… време ли е вече? — Гласчето на Пипа долетя откъм горния двор. — Казахме сбогом на кучетата и котките. Голямата сива котка, която наричаме вълчицата… котенцата й са достатъчно големи и вече не се нуждаят от майка си. С Пен решихме да си вземем по едничко, О, добро утро, лорд Хю! Вижте какво хубаво котенце си избрах! — Тя го поздрави с грейнало лице и вдигна към него мъничко сиво котенце. — Котето на Пен е жълтокафяво и е мъжко, а моето е женско. В Лондон ще се съберат, за да си имат малки. Само дето още не сме им измислили имената.
Велики боже! Деца, библиотека, а сега и менажерия!
Погледът към Гуинивър му показа, че тя го наблюдаваше пронизващо и предизвикателно и очакваше с напрежение реакцията му.
— Майка ви ще ви обясни защо не бива да взимате животинчетата на този дълъг път — отвърна той с решително кимване в посока към Гуинивър.
— О, мамо, те ще ни напомнят за дома — обади се разплаканата Пен и пристъпи по-близо, притиснала до гърдите си жълтокафявото котенце. Тя бе осъзнала изведнъж окончателността на сбогуването и изпитваше панически страх. — След като трябва да оставим всичко, което ни е скъпо, не можем ли да вземем поне двете котенца? Те са толкова малки, че почти не се забелязват.
— Да, мамо, моля те! — присъедини се Пипа. — Няма да ви създаваме затруднения, обещаваме! Ние ще се грижим за тях, а те ще ни напомнят за дома.
Гуинивър отправи към Хю поглед, изпълнен с очевидно тържество.
— Само един малък спомен — прошепна умолително тя. — За децата е много трудно да се отделят от дома си.
Хю я погледна мрачно. Усети как два чифта изпълнени с молба кафяви очи се устремиха с надежда към него. Как би могъл да им откаже нещо при тези обстоятелства? А майка им знае много добре, че ще се размекна, каза си сърдито той. И злорадства.
За да избегне подигравката в погледа й, той рязко й обърна гръб.
— От мен да мине — кимна кратко и строго продължи: — Вие носите отговорност за котетата. Освен това трябва да ми обещаете, че никога няма да се мяркат пред очите ми. Разбрахме ли се?
— О, да! — отговори Пен и лицето й засия от радост. Тя пъхна котенцето под наметката си и се поклони тържествено. — Благодаря ви, лорд Хю! — И го дари с усмивка, която дотолкова приличаше на майчината й, че той се задъха. Нищо чудно, че Робин беше завладян от това момиче!