Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
15.
Магия
Балзамо скромно се поклони, но почти веднага след това, като повдигна интелигентното си и изразително лице, прикова втренчено, макар и с уважение, своя ясен поглед върху дофината и зачака мълчаливо тя да го заговори.
— Ако вие сте този, за когото ни говореше господин Дьо Таверне — каза Мария-Антоанета, — приближете се, господине, за да видим какво представлява един магьосник.
Балзамо направи още една крачка и се поклони за втори път.
— Вие се занимавате с предсказания, господине — каза дофината, гледайки Балзамо с може би по-голямо любопитство, отколкото би искала да му засвидетелства, пиейки млякото си на малки глътки.
— Аз не се занимавам с това, госпожо — каза Балзамо, — но мога да предсказвам.
— Ние сме възпитани в свята вяра — каза дофината — и единствените тайнства, на които вярваме, са тайнствата на католическата религия.
— Несъмнено те са достойни за преклонение и вяра — каза Балзамо, дълбоко съсредоточен, — но, ето, господин кардинал Дьо Роан ще каже на Ваше величество, че това съвсем не са единствените тайнства, които заслужават уважение.
Кардиналът потрепери, той не беше казал името си на никого, никой не го бе произнасял и въпреки това чужденецът го знаеше. Мария-Антоанета сякаш въобще не забеляза това обстоятелство и продължи:
— Вие ще признаете най-малкото, господине, че това са единствените тайнства, които никой не оспорва.
— Госпожо — отвърна Балзамо със същото уважение, но и със същата увереност, — наред с вярата съществува и убеждението.
— Говорите малко неясно, господин магьосник, със сърцето си съм добра французойка, но още не и с духа си и не разбирам много добре тънкостите на езика — вярно, казаха ми, че господин Дьо Биевър ще ме научи на всичко това, но докато чакам, аз съм принудена да ви помоля да бъдете по-малко загадъчен, ако искате да ви разбера.
— А аз — каза Балзамо, като поклати глава с меланхолична усмивка — ще поискам от Ваше величество разрешението да остана потаен. Много бих съжалявал да разкрия на толкова велика принцеса едно бъдеще, което може би съвсем не ще бъде според нейните надежди.
— О, това е по-сериозно! — каза Мария-Антоанета. — Господинът иска да възбуди моето любопитство, като се надява, че аз ще изискам от него да ми врачува.
— Бог да ме пази, обратното, страхувам се, че ще ме принудите да го направя, госпожо — каза студено Балзамо.
— Да, нали? — продължи дофината, смеейки се. — Защото това силно ще ви притесни.
Балзамо се поклони, без да отговори.
— Значи все пак вие сте този, който е предрекъл моето пристигане на господин Дьо Таверне? — поде Мария-Антоанета с лека вълна на нетърпение.
— Да, госпожо, аз съм.
— Но как, бароне? — попита дофината, която започваше да изпитва нужда да чуе някой друг глас да се намеси в странния диалог, който тя може би съжаляваше, че е започнала, но въпреки всичко не искаше да изостави.
— О, Боже мой, госпожо! По най-простия начин — каза баронът. — Гледайки в чаша с вода.
— Вярно ли е това? — попита дофината, като отново се обърна към Балзамо.
— Да, госпожо — отговори той.
— Значи това е вашият начин? Поне е невинен, нека вашите думи бъдат също толкова ясни!
И Мария-Антоанета се обърна към Балзамо, към когото сякаш я привличаше непреодолима мощ въпреки желанието й, както понякога ни привлича място, където ни очаква някое нещастие.
— Ако сте прочели бъдещето на господина в чаша с вода, не бихте ли могли да прочетете и моето в една гарафа?
— Разбира се, госпожо — каза Балзамо.
— Защо тогава отказвахте преди малко?
— Защото бъдещето е несигурно, госпожо, и ако видя в него някой облак…
Балзамо спря.
— Вие ме познавате вече? Къде сте ме виждали за първи път?
— Имах честта да видя Ваше величество още като дете в нейната родна страна, у вашата августейша майка.
— Вие сте виждали майка ми?
— Имах тази чест, това е една величествена и могъща кралица.
— Императрица, господине.
— Исках да кажа кралица по сърце и по дух и въпреки това…
— Умишлени премълчавания, господине, относно майка ми! — каза дофината с презрение.
— И най-великите сърца имат своите слабости, госпожо, най-вече когато вярват, че се отнася за щастието на техните деца.
— Надявам се, историята — каза Мария-Антоанета — няма да отбележи нито една слабост у Мария-Терезия.
— Защото историята няма да узнае онова, което знаят Мария-Терезия, Ваше кралско величество и аз.
— Ние тримата имаме обща тайна, господине? — каза дофината, като се усмихна презрително.
— Ние тримата, госпожо — отговори спокойно Балзамо, — да.