Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
— О, татко мой, бихте ли могли да кажете подобно нещо за една принцеса, която ни обсипва с почит!
— Която по-скоро ме позори! — извика старецът. — Кой мисли в този момент за семейство Таверне? Никой! Името на семейството спи под руините на Мезон-Руж и аз се надявах, че то ще излезе по неповторим начин и само когато моментът е настъпил. Но не, надеждите ми са били напразни и ето, че капризът на едно дете ще ги възкреси помръкнали, потънали в мрак, окаяни, презрени. Ето, че вестниците, дебнещи за всичко смешно, за да извлекат скандала, от който живеят, ще отпечатат на мръсните си страници посещението на една велика принцеса в кочината Таверне. По дяволите, имам идея!
Баронът произнесе тези думи по начин, който накара двамата младежи да потреперят.
— Какво искате да кажете, татко мой? — попита Филип.
— Казвам — избоботи баронът, — че се знае историята на халифа на Медина, който опожарил напълно своя дворец, за да прегърне една кралица, аз наистина мога да запаля една барака, за да се освободя от задължението да посрещна една дофина. Нека дофината дойде.
Двамата младежи бяха чули само последните думи и се гледаха с безпокойство.
— Но нека да дойде — повтори баронът.
— Тя не може да закъснее, господине — повтори Филип. — Хванах прекия път през гората на Пиерфит, за да спечеля няколко минути преди кортежа, но той не би трябвало да е далече.
— В такъв случай няма време за губене — каза баронът.
И чевръст, като че беше още на двадесет години, баронът излезе от салона, изтича в кухнята, измъкна от камината горяща главня и изтича към плевниците, пълни със суха слама, люцерна и бакла. Той вече приближаваше главнята към буретата с фураж, когато Балзамо изскочи зад него и го сграбчи за ръката.
— Но какво правите, господине? — каза той, като изтръгна главнята от ръцете на стареца. — Ерцхерцогинята на Австрия съвсем не е конетабъл55 на Бурбоните, чието присъствие осквернява една къща до такава степен, че по-скоро трябва да я изгорят, отколкото да оставят тя да стъпи в нея.
Старецът се спря, блед, треперещ и вече без присъщия му смях.
— Хайде, господине, хайде — продължи Балзамо, — вие имате време само колкото да свалите този халат и да се облечете по подходящ начин. Когато аз познавах във Филипсбург барон Дьо Таверне, той беше кавалер на ордена „Свети Луи“. Не ми е известна дреха, която да не изглежда богата и елегантна под едно подобно украшение.
— Но, господине — рече Таверне, — наред с всичко дофината ще види това, което не исках да покажа дори и на вас — това, че съм беден.
— Бъдете спокоен, бароне. Тя ще бъде толкова заета, че няма да забележи дали вашата къща е нова или стара, бедна или богата. Бъдете гостоприемен, господине, това е ваш дълг на благородник. Какво ще правят враговете на Нейно кралско величество, а тя има доста такива, когато приятелите й изгарят замъците си, за да не я приемат под своя покрив? Да не изпреварваме предстоящите беди, господине, на всяко нещо ще дойде времето.
Господин Таверне се подчини с онова смирение, което вече беше доказал, и отиде отново при своите деца, които, обезпокоени от отсъствието му, го търсеха навсякъде. Що се отнася до Балзамо, той се оттегли мълчаливо, като че да завърши започнатото дело.
14.
Мария-Антоанета-Жозефа, ерцхерцогиня на Австрия
Всъщност нямаше време за губене, както бе казал Балзамо, защото силен шум от карета, коне и викове огласи обикновено тихия път, който водеше към къщата на барон Дьо Таверне. Зададоха се три карета, едната от които, позлатена и украсена с митологични барелефи, беше въпреки великолепието не по-малко прашна и не по-малко изкаляна от другите. Спряха на вратата, която Жилбер (чиито широко отворени очи с трескав трепет издаваха силното вълнение при вида на толкова много величие) държеше отворена. Двадесет конници, всичките млади и бляскави, се подредиха пред главната карета, докато от нея слезе, придържана от мъж, облечен в черно, носещ като шалче под дрехата си голяма лента на Ордена, една девойка на петнадесет-шестнадесет години с прическа без пудра.
Мария-Антоанета, защото това бе тя, пристигаше във Франция, известна със своята красота, която невинаги притежаваха принцесите, предопределени да споделят трона на нашите крале. Беше трудно да се състави мнение за очите й, които, без да са точно красиви, приемаха по нейна воля какви ли не изражения и най-вече на напълно противоположните нежност и презрение; носът й бе добре оформен; горната й устна беше красива, но долната — аристократично наследство от седемнадесет Цезари, твърде дебела, твърде издадена и понякога дори увиснала, сякаш подхождаше на това хубаво лице само когато то искаше да изрази ярост и възмущение. Цветът на кожата й бе възхитителен; виждаше се как кръвта тече под фината тъкан на тази кожа; гърдите й, вратът й, раменете притежаваха неизмерима красота, а ръцете й бяха царствени. Тя имаше две доста различаващи се походки — едната, която тя прилагаше в официални случаи, бе уверена, благородна и по-забързана; другата, с която тя вървеше несъзнателно, бе плавна, уравновесена и дори нежна. Никога жена не е правила поклон с по-величествена грация, никога кралица не е поздравявала с повече мъдрост. Тя кимаше с глава един-единствен път на десет души и с този единствен и неповторим жест отдаваше всекиму заслуженото.
55
Конетабъл — върховен предводител на френските войски — бел.прев.