Тайната на жълтата стая

Миналата нощ, нощта на 29 срещу 30 октомври — пише Рултабий, — се събуждам към един часа сутринта. Безсъние или някакъв шум отвън? Викът на Божията животинка прокънтява зловещо в дъното на парка. Ставам, отварям прозореца си. Студен вятър и дъжд, непрогледна тъмнина, тишина. Затварям прозореца. Нощта още е сцепена от странния вик. Нахлузвам бързо един панталон, сако. В такова време куче не можеш върза навън. За котки пък — да не говорим. Тогава кой имитира тъй близо до замъка котката на майка Ажну? Вземам една голяма сопа, единственото оръжие, с което разполагам, и без да шумя, отварям вратата на моята стая.

Ето ме в галерията; една лампа с рефлектор я осветява чудесно; пламъкът на тази лампа се люшка като от течение. Усещам течението. Обръщам се. Зад мен е отворен прозорец — онзи в дъното на тази част от галерията, към която се отварят стаите ни — на Фредерик и моята, галерия, която ще нарека извитата, за да я разгранича от дясната, която води към апартамента на госпожица Станжерсон. Тези две галерии се пресичат под прав ъгъл. Тогава кой е оставил отворен прозореца или кой го е отворил току-що? Отивам до прозореца, навеждам се навън. Само на метър под този прозорец има тераса, която служи за покрив на малка еркерна стая в приземния етаж. При нужда човек би могъл да скочи на терасата и оттам да се спусне към парадния двор на замъка. Не вярвам онзи, който е вървял по този път, да е носил в себе си ключа от вратата на вестибюла. Но защо да си измислям подобна нощна гимнастика? Заради един отворен прозорец? Може би е небрежност на прислугата? Затварям прозореца и се усмихвам на леснината, с която съм готов да скроя цяла драма от един отворен прозорец. Нов крясък на Божията животинка в нощта. След туй — тишина; дъждът престава да удря по стъклата. В замъка всичко спи. Стъпвам с безкрайна предпазливост по килима на галерията. Пристигам в ъгъла на дясната галерия. Подавам си главата и хвърлям един предпазлив поглед. В тази галерия една друга лампа с рефлектор излъчва светлина и прекрасно осветява малкото предмети тук — три фотьойла и няколко картини по стените. Какво търся аз тук? Никога замъкът не е бил тъй спокоен. Всички си почиват. Какъв е този инстинкт, който ме тласка към стаята на госпожица Станжерсон? Какво ме води към стаята на госпожица Станжерсон? Какъв е този глас, който крещи в цялото ми същество: „Върви до стаята на госпожица Станжерсон!“ Навеждам очи към килима и виждам, че преди мен друг някой е вървял към стаята на госпожица Станжерсон, друг някой, който вече е бил там. Да, върху този килим нечии стъпки са донесли кал отвън, аз ги следвам и те ме водят към стаята на госпожица Станжерсон. Ужас! Ужас! Познавам в тях елегантните стъпки, елегантните стъпки на убиеца! Дошъл е отвън в тази отвратителна нощ. Щом благодарение на терасата е възможно да излезе от галерията през прозореца, тогава човек може и да влезе в нея.