Тайната на жълтата стая
- Автор: Льору Гастон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ася Къдрева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на жълтата стая». Краткое содержание книги:
Покушението над дъщерята на световноизвестен учен е ключовият момент в този изпълнен с напрежение, тайнствени злокобни сцени, хумор и изненадващи детективски открития роман.
Много и интересни са перипетиите, през които минава главният герой — детективът непрофесионалист, любител, — надарен с изключителен ум, воля и решителност. И единствено той успява с много упорство и находчивост да стигне до разбулването на тайната. Гастон Льору изгражда интригата в романа талантливо, класически, с многопланово представяне на образите и събитията.
При покушението в Жълтата стая няма съмнение, че клетата жена е очаквала убиеца. И тази вечер ли го чака? Но кой в края на краищата е отключил на убиеца? Ами ако беше самата госпожица Станжерсон? Защото в края на краищата тя може да се страхува от убиеца и в същото време да има причини да му отвори, да бъде принудена да му отвори! Що за ужасна среща!…
Престъпна среща? Във всеки случай не е любовна, защото госпожица Станжерсон обожава господин Дарзак, сигурен съм. Всички тия размишления проблясват в ума ми като светкавица, под чиято светлина обаче се виждаха само тъмнини. О! Да узная…
Щом е толкова тихо зад тази врата, значи там имат нужда от тишина. Моята намеса може да направи по-скоро зло, отколкото добро. Зная ли? Кой ми гарантира, че моята намеса няма да ускори престъплението. О! Да можех да надзърна и да узная, без да нарушавам тишината!
Излизам от преддверието. Ето ме в коридора. Отивам до централната стълба, бягам колкото мога по-безшумно към малката стая в приземния етаж, където спи (след покушението) дядо Жак. Намирам го облечен, с широко отворени, почти обезумели очи. Не изглежда учуден, че ме вижда, казва ми, че е станал, защото е чул крясъка на Божията животинка и стъпки в парка, стъпки, които се прокрадвали край неговия прозорец. Тогава той погледнал към прозореца и видял малко преди това един черен призрак. Питам го дали има оръжие. Не, той вече нямал оръжие, след като съдия-следователят му взел револвера. Повеждам го със себе си. Излизаме в парка през една малка задна врата. Промъкваме се край замъка, точно под стаята на госпожица Станжерсон. Залепям дядо Жак до стената, забранявам му да мърда, а аз използувам един облак, който тъкмо в този момент закрива луната, и се насочвам към прозореца, но встрани от квадрата светлина, която идва оттам, защото прозорецът е полуотворен. От предпазливост ли? За да може да се спусне по-бързо през прозореца, ако някой влезе през някоя врата? О! Този, който ще скочи от прозореца, има всички шансове да си счупи врата! Но отде да зная, че убиецът няма въже. Вероятно всичко е предвидил… О! Да можех да узная какво става в тази стая!… Да разбера тази тишина… Връщам се при дядо Жак и му нареждам на ухото: „Стълба.“ Отначало се сетих за дървото, което преди осем дни ми бе послужило за наблюдателница, но веднага установих — прозорецът е така отворен, че този път нищо няма да мога да видя от дървото. После, аз искам не само да виждам, ами и да чувам и… да действувам…
Много развълнуван, почти разтреперан, дядо Жак изчезва за момент и се връща без стълба, маха енергично с ръце да отида по-скоро при него. Когато съм вече при него, прошушва: „Елате!“
Кара ме да обиколя замъка откъм донжона. Като стигнахме, той обясни:
— Отидох да взема стълбата от долната стая на донжона, дето служи за килер на градинаря и на мен, вратата на донжона беше отворена и стълбата я нямаше. Излязох и ето къде я видях!
И на лунната светлина той ми показваше в другия край на замъка една стълба, опряна на подпорите, които крепяха терасата под прозореца, който аз бях намерил отворен. Терасата ми бе попречила да видя стълбата… е тази стълба вече беше детска игра да се проникне в извитата галерия на първия етаж и аз вече не се съмнявах, че точно оттам е минал непознатият.
Тичаме към стълбата, но тъкмо да я вземем и дядо Жак ми показва притворената врата на малката еркерна стая в приземния етаж, в края на дясното крило на замъка, чийто таван в същност е терасата, за която вече говорих. Дядо Жак побутва вратата, поглежда вътре и ми казва без дъх: „Той не е там!“ „Кой?“ „Пазачът!“
И отново залепя устни на ухото ми: „Нали знаете, че пазачът спи в тази стая, откак ремонтираха донжона!“… И със същия многозначителен жест ми показва притворената врата, стълбата, терасата и прозореца на извитата галерия, който току-що бях затворил.