Тайната на жълтата стая
- Автор: Льору Гастон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ася Къдрева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на жълтата стая». Краткое содержание книги:
Покушението над дъщерята на световноизвестен учен е ключовият момент в този изпълнен с напрежение, тайнствени злокобни сцени, хумор и изненадващи детективски открития роман.
Много и интересни са перипетиите, през които минава главният герой — детективът непрофесионалист, любител, — надарен с изключителен ум, воля и решителност. И единствено той успява с много упорство и находчивост да стигне до разбулването на тайната. Гастон Льору изгражда интригата в романа талантливо, класически, с многопланово представяне на образите и събитията.
Какво си помислих тогава? Имах ли изобщо време да мисля? Аз по-скоро усещах, отколкото мислех…
Наистина — усещах аз, — ако пазачът е там горе в стаята (казвам „ако“, защото в този момент освен стълбата и празната стая на пазача, нямам никакви други улики срещу пазача), ако е там, той е бил принуден да мине по тази стълба и през този прозорец, защото стаите зад неговата стая бяха заети от домакинството на управителя и на готвачката и от кухните, и всички те му препречваха пътя към вестибюла и стълбището вътре в замъка… Ако пазачът е минал оттам, било му е лесно под някакъв претекст да отиде предната вечер в галерията и да нагласи прозореца отвътре така, че да му остане само да го бутне, за да го отвори и да скочи в галерията. Щом е бил нужен незатворен прозорец, тогава полето на издирванията се стеснява. Убиецът трябва да е от къщата; освен ако няма съучастник, но не ми се вярва… освен ако самата госпожица Станжерсон не се е постарала прозорецът да остане отворен. Но каква ще е тази страшна тайна, която ще кара госпожица Станжерсон да премахва всички препятствия, които я разделят от похитителя й!
Хващам стълбата и тръгваме пак към задната част на замъка. Прозорецът на стаята е все тъй притворен, завесите са дръпнати, но не съвсем, те пропускат голяма ивица светлина, чак до ливадата в краката ми. Поставям стълбата си под прозореца. Почти съм сигурен, че не съм шумил. Дядо Жак пази в долния край на стълбата, а аз запълзявам нагоре съвсем тихо с тояга в ръка. Не дишам, стъпвам с безкрайна предпазливост. Изведнъж — голям облак, и пак пороен дъжд! Късмет! Но внезапно зловещият крясък на Божията животинка ме спира насред стълбата. Струва ми се, че идва отзад, на няколко метра от мен. Ами ако това беше сигнал! Ако някой съучастник на убиеца ме бе видял на стълбата и го викаше на прозореца? Може би… Нещастие! Човекът е на прозореца! Усещам главата му над себе си, чувам дъха му. И да не мога да вдигна глава — най-малкото движение и съм загубен! Ще ме види ли! Ще се наведе ли в тъмното! Не… прибира се… нищо не видя. По-скоро го усещам, отколкото го чувам как се върти като вълк из стаята, и изкачвам още няколко стъпала. Главата ми стига прозоречния перваз; челото ми се подава над него; очите ми виждат между завесите.
Човекът е там: седнал на малкото бюро на госпожица Станжерсон — пише. С гръб е към мен. Има свещ пред себе си, но е наведен над пламъка и светлината прави сенки, които го деформират. И тъй, аз виждам само един чудовищен превит гръб.
Чудо: госпожица Станжерсон не е там! Леглото й не е оправено за сън! Тогава къде спи тя тази нощ? Сигурно в съседната стая, при жените. Хипотеза. Радост, че мъжът е сам. Спокойствие на дука, за да бъде подготвен капанът.
Но кой е тогава този човек, който пише тук пред очите ми, настанен на бюрото като в собствения си дом! Ако не бяха стъпките на убиеца по килима в галерията, ако не беше притвореният прозорец, ако не беше и стълбата под прозореца, щях да мисля, че този човек има право да стои тук и се намира тук по съвсем естествени причини, които аз тепърва ще науча. Но няма никакво съмнение, че този тайнствен непознат е човекът от Жълтата стая, чиито смъртоносни удари госпожица Станжерсон е длъжна да понася, без да го издава! О! Да можех да му видя лицето! Да го изненадам! Да го хвана!
Ако скоча в стаята сега, той ще избяга или през преддверието, или през вратата вдясно, която води към будоара. Оттам, като пресече салона, той пристига в галерията и аз го изпускам. А така той е в ръцете ми още пет минути… и го хващам като в капан… Какво прави той тук, сам в стаята на госпожица Станжерсон? Какво пише? Кому пише!… Слизане. Стълбата на земята. Дядо Жак ме следва. Връщаме се в замъка. Изпращам дядо Жак да събуди господин Станжерсон. Той трябва да ме чака при него и да не му казва нищо определено, докато не отида аз. Аз пък отивам да събудя Фредерик Ларсан. Много ми е неприятно. Бих предпочел да работя сам и да обера цялата слава под носа на заспалия Ларсан. Но дядо Жак и господин Станжерсон са старци, а аз не съм още много як. Може да не ми стигнат силите… А Ларсан явно владее изкуството да поваля на земята хора и да ги вдига оттам с белезници на ръцете. Ларсан ми отваря изумен, с подути от сън очи, готов да ме прати по дяволите с моите репортерски приумици. Трябва да му докажа, че убиецът е там!
— Странно — озадачава се той, — мислех, че съм го оставил днес следобед в Париж!
Облича се припряно, взема револвер. Промъкваме се в галерията.
— Къде е? — пита Ларсан.
— В стаята на госпожица Станжерсон — отвръщам аз.