В подножието на Висшата мъдрост (Избрани теми от Науката за духа)

Колко труд, колко грижи, колко преживявания — и всичко това само за да се сменят с нови и да бъдат забравени още в този живот, да не говорим за следващите. Но с това Ние не проповядваме равнодушие и безразличие, а само целесъобразност и съизмеримост. Не е ли по-добре да се насочат силите към това, което не изгубва своето значение във времето, а обратно — нараства, усилва се и придобива все по-голям смисъл? Към тези явления, притежаващи много продължително съществуване, се отнасят качествата на духа, които растат или се смаляват в зависимост от възхода или упадъка на духа. Например, страхът или мъжеството ще съпътствуват човека от живот на живот, нараствайки или отслабвайки по сила. При това малкото зрънце от един живот може да даде огромни кълнове в следващия и това е добре, ако семето е било добро. Защото растат и плевелите. Външния човек се ражда, расте и старее в рамките на всеки живот, но вътрешната му същност остава почти неизменна, ако не се въздейства съзнателно на това. Например при алкохолика може да се наблюдава много бърз упадък на духа, докато при ученичеството възходът ще бъде ускорен. Две възможности за развитие има у всеки човек и трябва да се помисли за това какво е значението на всяка от тях. (4.208)

Отдавайки земното на Земята, а на хората това, за което те молят, трябва да не се забравя, че всяко съприкосновение със земното е подобно на сифон, който се стреми да засмуче съзнанието в своята сфера. За това е необходимо в момента на съприкосновението да не се позволява на съзнанието да излиза от своята сфера, разглеждайки всичко ставащо сякаш отстрани и не позволявайки на себе си да вибрираш астрално в унисон със ставащото. Ако слепецът води слепеца и двамата ще паднат в ямата. Ако се потопиш в малкия личен свят на ограничеността на някого, твоят свят, установен с труд ще бъде нарушен. Тук именно, както никъде другаде, се прилага древното правило за духа: да бъдеш в света, но да не бъдеш от този свят. Сърдечното участие още не означава разтварянето на собствения свят в чуждото съзнание и неговата суета. И, помагайки на хората, трябва грижливо да ограничим от тях светилището на духа, защото ще влязат и ще стъпчат светинята, а свещения пламък, горящ в него, ще угасят. Можеш да отдадеш душата си на своя близък, но не духа. Духът се предава само на Владиката. Душата се отдава на разпъване заедно с тялото в земния свят, но духът и неговото царство не са от този свят и целта на всички земни страдания има в предвид само едно — освобождаването на духа от всичко, с което е свързан и прикован, подобно на Прометей към земята. (4.213)